Третата ръка на Бога

— Такива са фактите.

— Доколкото са известни на теб.

— Да, доколкото ми е известно.

— Нетипично — замислено произнесе Рут.

— Да, може да се каже…

— Прилича на Аржентина — добави тя.

— Да, всъщност… — Бени млъкна на средата на изречението. — Какво знаеш за Аржентина?

— Вероятно колкото теб — каза Рут. Тази експлозия продължаваше да се води неразкрит случай. Тя загаси цигарата си, скръсти ръце и присви очи към тавана.

През ума на Бени премина светкавица. Държанието на дъщеря му беше дотолкова професионално, че не би могло да се обясни даже и с военната й кариера. Възможно ли е още да работи за правителството? Възможно ли е да е вербувана от Шабак или Мосад без негово знание? Глупости. Невъзможно!

— Я ми кажи, Рути — много тихо заговори той. — Никога не бих се усъмнил във възможностите ти за логическа дедукция, но как така си толкова „навътре“ по тези въпроси?

Рут беше решила да не казва на баща си за своето „хоби“. Но той беше дошъл при нея, опитвайки да се сдобрят, и тя внезапно реши, че би постъпила съвсем по детски, ако скрие.

— Темата на дипломната ми работа ще бъде анализ на психиката на терориста. Но те предупреждавам, татко — бързо добави тя и го заплаши с пръст. — Не смей да изразяваш и една йота гордост.

Бени я гледаше зяпнал. Естествено, разбираше защо тя смята, че той ще се гордее, и даже вече изпита началото на зародилото се чувство. Но всъщност изтръпна като боен пилот, чийто син току-що е заявил намерението си да лети с един от същите свръхзвукови ковчези.

— Затвори си устата, че има мухи — усмихна му се Рут.

— Ще чакам с нетърпение да я прочета — едва успя да смутолеви той.

— Та така — продължи разговора тя. — Значи имате нападател самоубиец, семтекс, никакви политически декларации. Предположи нещо.

— Още не знам — отговори Бени като неопитен ученик. — Може би Хизбула.

— Много лесно.

— Тогава Ахмед Джабрил. Абу Ибрахим.

— Възможно. Може би използващи почерка за заблуда. Но аз не мисля така.

— Добре, Рут. — Той вече малко се ядоса, но се сдържаше. — Защо не ми кажеш какво мислиш ти?

— На мен ми прилича на Мартина Клумп — каза тя.

— Моля?

— Мартина Урсула Клумп. Германката. Родена в Аржентина, емигрирала в Европа. Госпожа Сифор, господарката на бомбаджиите от ФЧА12.

Бени нямаше нужда да му припомнят биографията на Мартина Клумп. Беше чул Рут съвсем ясно и думите й предизвикаха ледена тръпка от гърба чак до основата на плешивата му глава.

— Какво те кара да мислиш за Клумп? — прошепна той.

— Начинът на действие. И особено склонността към конструиране на сложни експлозивни устройства, използвани за нападения, за които никой от вероятните заподозрени не поема отговорност. Да видим… — Тя разтри челото си, опитвайки да си представи своята база данни за Клумп. — Май няма баща. Струва ми се, че е бил някакъв германски учен. Самоубил се, което определено е повлияло върху психиката й. Започнала да се проявява в „Аксион директ“13 в средата на седемдесетте години, а после се присъединила към Фракция „Червена армия“, където усъвършенствала уменията си. Мисля, че е била хваната, лежала известно време в затвор в Германия, после избягала и се скрила в началото на осемдесетте. Била е забелязана в Ливан да обучава нападатели-самоубийци за Хизбула.