Елфите на Шанара

Беше им необходим целия ден и по-голямата част от следващия, за да изкатерят Черният корниз. Изкачването щеше да им отнеме много повече време — ако биха могли изобщо да го осъществят — без Стреса. Черният корниз беше една извисяваща се нагоре скална стена, която минаваше покрай целия югозападен склон на Килешан. Той беше разположен по средата на пътя нагоре по стръмнината и изглежда беше образуван, когато цял сегмент от вулкана се е отцепил и паднал на няколко хиляди фута надолу в джунглата. Лицето на стената, някога отвесно, беше ерозирало през годините, беше станало на дупки и резки, и бе гъсто обрасло с храсти и пълзящи растения. Имаше само няколко места, откъдето Черният корниз можеше да бъде изкатерен, а Стреса ги знаеше всичките. Комбинираната котка избра един участък от стръмната скала, където стената беше разделена и една пукнатина я прорязваше надолу до по-малко от хиляда фута над терена на джунглата. В пукнатината имаше пътека, която се спускаше оттатък в една долина. Там, от другата страна на реката Роуен, бе обявила Стреса, можело да бъдат намерени — елфите. Тя решително ги поведе нагоре.

Изкачването беше трудно, бавно и изглеждаше безкрайно. Нямаше никакви пътеки или следи. Всъщност имаше много малко места, които изобщо предоставяха някакъв вид опора, а никое от тях не предлагаше нещо повече от кратка отмора. Скалите от застинала лава под ръцете им бяха с остри като нож ръбове и можеха да се отчупят ненадейно под стъпалата им. Скитниците носеха дебели ръкавици и пелерини за да предпазват колана си от дъжд, студ, ухапване на паяци и ужилване на скорпиони. Мъглата се спускаше на кълбета надолу по скалното лице, сякаш се изливаше от неговия горен ръб, гъста, със сажди и воняща на сяра. По-голямата част от растенията върху скалата бяха трънливи и жилави и трябваше да бъдат отстранявани. Всеки инч от изкачването беше борба, която изцеждаше силите им. Рен се чувствуваше отпочинала, когато започна изкачването, но още преди пладне беше изтощена. Дори невероятната сила на Гарт бързо се изчерпваше.

Стреса нямаше такъв проблем. Комбинираната котка беше неуморна, движеше се тромаво нагоре по лицето на стръмната скала с бавен непрекъснат ход. Нейните мощни нокти намираха подходяща опора, забиваха се в скалата и изтегляха тежкото й тяло напред. Паяците и скорпионите изглежда не й влияеха. Ако някой се приближеше достатъчно, тя просто го изяждаше. Стреса ги предвождаше, избирайки пътища, които биха били най-лесни за преодоляване от нейните спътници-хора и спираше често, за да я настигнат. Тя правеше кратки обходи, за да им донесе някой клон, отрупан със сладки червени безкостилкови плодове, които те бързо и с благодарност изяждаха. Когато се стъмни и те бяха все още по средата на пътя по склона, Стреса намери един отстъп, върху който можеха да пренощуват, прочиствайки го отначало от всичко, което би представлявало заплаха за тях и после, за тяхно крайно учудване, тя предложи да дежури докато спят. Гарт, който бе прекарал предишните две нощи, бдейки над болната Рен, беше твърде изтощен, за да спори. Момичето спа по-голямата част от нощта, после няколко часа преди съмване смени комбинираната котка, само за да открие, че Стреса във всеки случай предпочита да говори, отколкото да спи. Тя искаше да научи всичко за Четирите земи. Искаше да чуе за съществата, които живеят там. Тя разказа още неща на Рен за живота, на Мороуиндъл — една мъчителна равносметка на ежедневната борба за оцеляване в един свят, където всичко винаги ходеше на лов или беше преследвано, където нямаше никакви безопасни убежища и където животът беше обикновено кратък и горчив.