Елфите на Шанара

В средата на следобеда най-сетне стигнаха до дъното, на пукнатината и тясното дефиле, което лежеше отвъд. Те стъпиха отново върху твърда и равна повърхност, изтощени и с болки по цялото тяло и хвърлиха поглед назад към южния край на острова, където той пропадаше към небесносинята шир на океана в един хълмист мъглив килим от зелена джунгла и черни скали от застинала лава. Черният корниз се издигаше над тях и от двете страни, скалист и обвит в мъгла, простирайки се като непрекъсната стена до хоризонта. Морски птици кръжаха в небето. Слънцето се появи за миг през едно разкъсване на облаците, заслепяващо, в своята интензивност и превърна мътните цветове на земята отдолу в живи и ярки багри. Присвивайки очи срещу него, Рен и Гарт се наслаждаваха на топлината върху своите лица. После то избледня и изчезна така внезапно, както се беше появило. Студът и влагата се върнаха, а цветовете на острова отново помръкнаха.

Върнаха се в сянката на пукнатината и започнаха Ла се катерят към устието на тесния проход. После влязоха в него. Стръмната скала се издигаше навсякъде около тях — едно тежко, безмълвно присъствие, а вятърът духаше надолу от върха на Килешан на бурни бързи пориви, сякаш вулканът дишаше. В прохода бе студено и Скитниците се увиха плътно в своите пелерини. Дъжд връхлиташе на внезапни пристъпи и отново изчезваше, а мъглата се разливаше край скалите на непрозрачни вълни.

Здрачаваше се, когато достигнаха края на пукнатината. Бяха се озовали в началото на долината, която се простираше до последната стръмнина на Килешан и представляваше гравирано със зеленина гърне. То бе разположено под горската ивица, която се издигаше до голите скали от застинала лава на високите склонове отзад. Долината беше обширна и мъглива и бе трудно да се види какво има в нея. На изток слабо проблясваше водна ивица, която лъкатушеше през осеяни с акациеви насаждения хълмове и хребети, изпъстрени със серпентини от покрити с дупчици скали. В долината всичко бе спокойно.

Направиха лагер в края на прохода под един скален навес с лице към долината. Нощта падна бързо. Под заоблаченото небе светът около тях стана застрашително черен. Тишината на мрака бавно отстъпи на смесица дрезгави звуци — пулсиращото, едва забележимо буботене на Килешан, съскането на парата от пукнатините в земята, през които горещината от сърцето на вулкана си пробиваше път навън, сумтенето й ръмженето на ловуващите създания, внезапните викове на някое умиращо и тържествуващия шепот на друго успяло да избяга. Стреса се сви на кълбо и легна с лице към мрака. Не бързаше тази нощ да заспи. Рен и Гарт седнаха до нея, тревожни и неспокойни, питайки се какво ли ги очаква нататък. Те вече бяха близо. Момичето Скитник чувствуваше това. Елфите не бяха далеч. Скоро щеше да ги намери. Понякога й се струваше, че може да долови през мрака и мъглата проблясването на мигащите огньове. Огньовете бяха далече з другия край на долината, високо по склоновете под последната ивица дървета. Изглеждаха самотни и изолирани и тя се питаше дали сетивата й не я подвеждаха. Колко далеч бяха емигрирали елфите от Четирите земи? Може би твърде далеч? Толкова далеч, че няма да могат да се върнат обратно? Въпросите измъчваха съзнанието й, докато заспа. Призори потеглиха отново. Мороуиндъл се бе превърнал в сив свят от сенки и звуци. Долината се спускаше стръмно пред тях, сякаш слизаха в някаква яма. Пътеката бе камениста и хлъзгава от влагата, а зеленината, която преобладаваше в непостоянната светлина на предишната нощ, се разкри сега като малки полянки от мъх и трева, сгушени сред дълги грамади от голи скали. Струйки пара, гарнирани с воня на сяра, се издигаха към небето, за да се смесят с мъглата, а излъчваната от почвата интензивна топлина изгаряше ходилата им през подметките на ботушите и изсушаваше кожата на лицата им. Стреса наложи бавен ход като избираше грижливо своя път и се поклащаше тромаво сред скалните отломъци и техните зелени островчета. Тя няколко пъти се спира и връща назад, за да избере друг път. Рен не можеше да разбере какво вижда комбинираната котка. Всичко беше невидимо за нея. Рен отново се почувствува лишена от своите умения. Беше чужденка в един враждебен, тайнствен свят. Опита да се отпусне. Отпред едрото тяло на Стреса се носеше с характерна походка, а подобните на ками бодли се издигаха и спускаха ритмично. Отзад Гарт се промъкваше като при лов. Мургавото му лице бе напрегнато, непроницаемо и сурово.