Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Колкото и да се размотавам, измивам чиниите. После ме пришпорват да отида на бегом до стаята, в която ще се проведе извънредната, съдбовна за мен сбирка. Трябва да пристигна мокър, притеснен и виновен. Тръгвам, но не на бегом. При моето положение мога да си го позволя, защото знам, че няма да усложня и на йота положението си. Намирам се доста под кота нула.
Всъщност, за мое най-голямо учудване, сбирката минава неочаквано делнично. Стават двама от щатните бърборковци и заклеймяват поведението ми. Третият набляга малко повече на патетиката. Той е от ескадрилата на капитана, а злите езици ме информираха, че и на офицера ще му издърпат ушите: Как е могъл да стигне до положение да се сбие с един обикновен войник, след като е можел да прибегне до простата и ефективна заповед „Мирно!“?
Ами, да е прибягнал… Щяхме да си икономисаме главоболия и двамата. Имаше и още по-лесен вариант. Да не беше вкарвал самолета в локвата.
Постъпва предложение да бъда изключен от комитета. Гласува се. Приема се. Против е само един — Генералът. Така е даже по-добре. Демократичен вот, ние не се плашим от това, че някой мисли различно.
После разбирам, че Генералът е трябвало да отпътува сутринта, но е останал. Прогнозирал е развоя на събитията, след като е научил за веселата нощна история.
Втора точка е избор на нови двама юнаци. На моето място и на мястото на Генерала. Комитет без юнаци не може. Избират един лейтенант и ефрейтора, на когото преди два месеца издърпах килимчето изпод краката. Дочака своя час, с него няма да берат ядове. Той е такъв, какъвто трябва да бъде — отзивчив към началниците и взискателен към подчинените. Браво!
Това, че един човек застана на моя страна, с нищо не променя нещата. Аут съм отвсякъде. Но за мен значи много. Излизаме пред помещението, Генералът вади кутия с цигари. Гълтам дълбоко дима и се закашлям. Нарочно кашлям по-силно, отколкото ми избива отвътре. Така влагата в ъгълчетата на очите ми не би направила впечатление.
… Не би направила впечатление на тия, които искат да се разминат с мен! Генералът ме поглежда с неочаквано кораво изражение:
— Не знам дали си реагирал по инстинкт, осмислено, или просто така, но си постъпил правилно при разговора с полковника. Схемата е добра: Капитанът направил нещо, ти си повторил същото. Не си бил прав, но си постъпил като по-старшия. Иначе вероятно щеше да се стигне до съд. А така ще ти се размине.
— Сигурен ли си?
— На сто процента! Ще ти кажа още нещо, което и самият ти знаеш. Чакат те тежки месеци. Да не си посмял да се огънеш! Чуваш ли, ей?! Ние сме селяци, от спечена глина, а не от фъшкия… Ще ти счупя главата, ако поддадеш!
— Добре…
— Не го каза както трябва…
— Добре бе, човек! Ще издържа! Това ли искаше да чуеш?
— Това исках да чуя и така исках да го чуя! Последно поучение: Затисни инстинкта за справедливост и самолюбие, докато изветрее тази смрадлива история. Ще изветрее, повярвай ми. Умната! — Генералът ми подава ръка и си тръгва с бодра стъпка на военен.
Зад столовата има малка акациева горичка. Краката ми ме завеждат в нея. Заставам до едно дърво и усещам, че с мен става нещо странно. Ръцете ми хващат стеблото и започват да го дърпат. Не, че ще успея да го изскубна, но не успявам да наредя на ръцете си да го пуснат. От устата ми излиза тих вой, като от гърлото на пребито куче. Ето, и раменете ми вече не ме слушат, започват да се тресат.
Жалко, че не присъстват главнокомандващите! Биха се почувствали наистина удовлетворени…
Притискам глава в стеблото и усещам, че грапавата му кора протрива кожата на лицето ми. Нищо. Не боли. От вътрешностите ми извират гърчове, които ме тресат и блъскат в стеблото. Не мога и не искам да ги спирам…
Блъскат! Блъскат! Блъскат, но по-леко… Затихват…
Я, и аз съм бил ревльо… Като сантиментална госпожица. Да си порева, та да ми олекне…
Не трябва да се държа като госпожица! Довечера съм писан наряд. Ще ми дадат карабина с пет патрона. Единият за мен. А другите четири? Броим: Майорът, сержантът… И кой още? Капитанът. Тия, които станаха на събранието?…
Грешен подход. Нито майорът, нито сержантът! Нито тия, празнодумците, нито даже капитанът! Те са винтчета в една система. Няма как да разстрелям системата, много по-силна е от мен.
Мога поне да свърша със себе си. Тогава системата, подчинявайки се на инстинкта си за самозащита, ще подгони капитана, сержанта, майора, полковника. Ще ги подгони демонстративно. Но ще им прости, след като размаха показно пръст. Защото групова отговорност е най-удобната форма на безотговорността. Банална истина.