Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Брат Хамоу е мъртъв — започна Корбет. — Трупът му лежи тук, а душата му е при Бога. Къде е била поставена отровата?
— Нито в каната с пиво, нито в хляба и сиренето — отвърна Елфрик, — а в чашата на Хамоу.
— А кой поднесе чашите?
— Аз — отговори хрисимо Дънстън, вдигайки ръка. — Но събратята ми ме видяха. Държах подноса с две ръце. Всеки можеше да вземе тази чаша, която сам избере.
— Няма ли да изнесат трупа? — настоятелно попита приорът.
— Не познавате историята! — отвърна Корбет. — Преди много години, в случай на убийство, разпитът се е състоял в присъствието на трупа. Хората казвали, че духът на убития се навърта наоколо, за да помогне да се открие истината, макар и да подозирам, че в нашия случай това ще отнеме повечко време. Не желая да съм непочтителен, но Хамоу може да почака малко. И така — Корбет потри ръце, — брат Дънстън е взел подноса и е обиколил масата с него. Всеки ли взе чаша?
Монасите отново кимнаха в знак на съгласие.
— После оставих каната на масата. Подносът с хляба и сиренето обиколи масата.
— И пивото на брат Хамоу е било отровено, така ли? — попита Корбет. — Но никой не е знаел коя чаша ще вземе Хамоу?
— Не, разбира се! — отговори брат Ричард. — Чашите са напълно еднакви. Никой не се замисли дори за миг.
— А кога беше донесен подносът? — попита Корбет. — Преди съветът да се събере или по време на събранието?
— Точно след като започнахме — отговори приорът Кътбърт. — Вече сядахме по местата си, когато брат Осуалд го донесе.
Корбет кимна към Чансън, който бързо излезе. Останалите седяха мълчаливо. Корбет беше постигнал целта си. Езерото е размътено, мислеше той, въпреки че все още крие много неща под спокойната си повърхност. Един от тези мъже тук е убиец, но кой? Приорът Кътбърт, който изглежда толкова разтревожен? Елфрик, който се надува, сякаш се радва на начина, по който се развиват нещата? Библиотекарят Френсиз, който крадешком поглежда през рамо към Корбет? Ричард, който бе сключил ръце, сякаш четеше молитва? Брат Дънстън, който гледаше отнесено, сякаш още не можеше да повярва в случилото се? Архидякон Ейдриън седеше с наведена глава и от време на време се размърдваше неспокойно в креслото. До него Пердитус със смръщени вежди гледаше втренчено трупа, сякаш нещо в него го привличаше. На вратата се почука: въведоха един сивокос послушник. Лицето му беше пепеляво от страх. Той веднага падна на колене, сключил молитвено ръце.
— Отче приоре! Отче приоре! — изплака той. — Аз донесох пивото и чашите!
— Обръщай се към мен! — обади се меко Корбет. Мъжът се обърна към него, все още коленичил.
— Ти ли си Осуалд, кухненския прислужник? Мъжът премига с възпалените си очи и кимна, очевидно изгубил ума и дума от страх.
— Няма за какво да се тревожиш! — увери го Корбет. — Кой ти каза, че съветът се събира?
— Хамоу. Слезе долу в кухнята. Аз подредих обичайния поднос с хляб и сирене, чаши и кана пиво. Покрих каната с кърпа и ги оставих. После пратих горе едно от кухненските момчета, то е от селото. Момчето се върна и съобщи, че събранието е започнало, тогава донесох подноса.
— И никой ли не те спря по пътя ти? Брат Осуалд поклати отрицателно глава.
— Отец приорът и останалите току-що се бяха събрали. Събранието всъщност още не беше започнало. Аз оставих подноса на масата и веднага излязох.
— Приоре — попита заповеднически Корбет, — някой приближавал ли е до масата, докато разговаряхте?
— Не, докато аз не станах — отговори брат Дънстън.
— В такъв случай — обърна се Корбет към Осуалд, — докато подносът е бил още в кухнята, кой е влизал там?
Послушникът отчаяно разпери ръце:
— Сър, как бих могъл да знам?
— Опитай се да помислиш! — подкани го Корбет. — Огледай тази стая. Внимателно се взри във всяко лице поотделно!
Все още на колене, Осуалд неспокойно се размърда.
— Имаше някои външни хора — каза той. — Така де, посетители. Кръчмарят Талбът от „Горският фенер“ и онази кокетка, неговата щерка. Как й беше името?
— Бланш! — помогна приорът Кътбърт. — Te често идват тук да купуват провизии. Талбът е добър клиент.
— Така е! — каза сухо Осуалд. — Обаче тя има нагли очи и твърде много хихика.
— Te доближиха ли масата? — попита Корбет.
— Не мога да ви кажа. Но защо ще правят такова нещо? — Сега очите на Осуалд шареха из стаята. — Братя идваха и излизаха, донесоха наръч дърва за печката, но от съвета никой не е влизал. — Осуалд навлажни устните си. — Въпреки, че идва този!
Той се обърна и посочи архидякон Ейдриън.