Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— В абатството държат ли лъкове и стрели?
— Вероятно повече, отколкото в който и да е замък. Монасите ходят на лов и трябва да могат да се защитават. Когато влязохме в складовете, съзрях кошници, пълни със стрели, както и наръчи пръчки за стрели.
— А умението да ги ползват?
— Повечето мъже могат да стрелят с лък — отвърна Корбет разсеяно. — Много от тези монаси са бивши воини. Мога да се обзаложа, че някои са били на кралска служба. Били са обучавани да воюват. Наистина съм озадачен от смъртта на Тавърнър. Неговият убиец е искал да го премахне колкото е възможно по-бързо. Питам се — защо ли? Ранулф наблюдаваше как Корбет вдигна един от ботушите на Тавърнър и започна да тършува вътре.
— Нали не мислиш…
— Да, мисля. — Корбет вмъкна ръката си по-надълбоко. — Помниш ли, когато Тавърнър се канеше да ни поведе към избите? Когато каза, че иска да смени сандалите си?
— Помня.
— Мисля, че е възнамерявал да скрие някакви документи: Тавърнър знаеше, че аз ще се върна. А, ето!
Корбет измъкна малка кама, превързана с червен шнур, както и тънък, износен кожен калъф, изтъркан и покрит с тъмни следи от плесен.
— Така си и мислех.
Корбет свърши с претърсването, отиде и седна на едно столче с гръб към прозореца, за да може да се възползва от светлината.
— Ха!
— Какво е това?
— Разрешителни, пълномощни, позволителни; някои стари, някои нови, някои оригинални, някои вероятно подправени.
— Защо не бяхме по-настоятелни с Тавърнър? — промърмори Ранулф. — Защо не ме остави да го хвана за врата и да го пораздрусам?
— Тавърнър ни каза достатъчно за един ден. Като всеки мошеник, той щеше да изчака да види докъде му е минал номерът, да разбере какви договорености би могъл да постигне, какво би могъл да спотаи. Както знаеш, хора като Тавърнър не бъбрят като свраки!
Корбет се канеше да продължи, когато чу шум от тичащи стъпки; отвън се дочу говор и Чансън нахлу в стаята.
— Господарю, викат ви в помещението, което тук наричат Звездна палата — един от монасите е мъртъв!
Корбет грабна ръкописите, които бе намерил в стаята на Тавърнър, и ги напъха в кожения си елек. Послушникът отвън бе извънредно възбуден и затича отпред, като подвикна през рамо да го последват колкото е възможно по-бързо. Когато стигнаха Звездната палата, трупът на Хамоу вече бе положен на пода. Някой беше донесъл одеяло и го бе метнал върху него. Без да обръща внимание на приора и другите, Корбет прекоси помещението и дръпна одеялото. Един поглед беше достатъчен. Оцъклените очи на Хамоу, зяпналата му уста и обложеният, подпухнал език, странната бледност и сгърчените мускули на лицето сочеха, че е бил отровен.
— Бог да го прости!
Корбет отново покри лицето му, изправи се и промърмори набързо заупокойна молитва.
— Отровен! — възкликна той. — Никой не бива да умира така, особено пък свещеник, човек, посветил живота си на Христа! — Изгледа последователно всеки член на съвета — Върху челото му няма дамга — подчерта той. — Но — Корбет задъвка ъгълчето на устната си, — подозирам, че това е дело на същия убиец!
Той замлъкна, докато брат Пердитус въвеждаше архидякон Ейдриън. Двамата застанаха до вратата.
— Какво желаете? — попита Корбет.
— Чух, че отново има смъртен случай — отвърна архидяконът. — Разговарях с брат Пердитус за ръкописите на абат Стивън, когато ни казаха… — Той преглътна с мъка. — Бих желал да съм далеч от тук. Кътбърт, не виждам защо да отлагам заминаването си.
— О, основанията са много!
Корбет приближи до него и го потупа леко по рамото. Лицето на архидякона вече не беше жизнерадостно. Видимо изплашен и толкова възбуден, че не можеше да стои на едно място, той се опитваше да не поглежда към проснатия под одеялото труп.
— Никой няма да излиза оттук — заяви Корбет, — докато аз не позволя. Особено ти — добави шепнешком той, — архидякон Ейдриън!
Архидяконът отметна глава назад. Опита се да каже нещо, обаче Корбет се обърна.
— Брат Пердитус, ти също оставаш тук! Корбет седна в едно кресло в края на масата.
— Предлагам всички да седнете. Приор Кътбърт — той се огледа из стаята, — вие сте се събрали тук след смъртта на Тавърнър?
— Разбира се, имаше някои неща, които трябваше да обсъдим.
— Чудесно! — засмя се Корбет. — Тогава ще ги обсъдите с мен.
Брат Дънстън се канеше да възрази, обаче Корбет удари с юмрук по масата. Ранулф прекоси помещението, затвори с ритник вратата и застана с гръб към нея. Чансън седна на столче в другия ъгъл. Корбет скръсти ръце и посочи към масата. Монасите и архидякон Ейдриън покорно насядаха. По начина, по който отместиха чашите си, Корбет разбра къде трябва да е била отровата.