Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Да не би вече да си нарушил покоя на могилата, отче приоре? — шеговито го обвини Елфрик.
— Нищо не знам за това! — Кътбърт посочи към една маса встрани, където имаше кана с пиво и малки чаши заедно с чиния хляб и сирене. От кухнята винаги изпращаха закуска, когато съветът се събираше. — Имаме нужда да починем и да размислим.
Приорът се опита да си припомни как постъпваше абат Стивън, когато в тази палата се появяваха разногласия. Te трябваше да говорят una voce, единогласно. Ковчежникът брат Дънстън, който бе седял мълчаливо през пялото време, извънредно охотно отмести креслото си и поднесе на колегите си чашите с пиво. Блюдото с хляб и сирене обиколи масата. Приорът поклати глава. Озовал съм се в лабиринт, мислеше си той. Кътбърт бе роден в Кент — беше по-младият син на владетел на феодално имение. В един летен ден баща му го отведе в дома на свой приятел, заможен търговец, който бе построил лабиринт в обширните си градини. Там Кътбърт се почувства изгубен, хванат в капана на стесняващите се редици жив плет. Дори по времето, когато беше войник, Котбърт не изпита повторно подобен ужас. Сега имаше чувството, че отново се е върнал в онзи лабиринт, но този път нямаше кой да го изведе. Затвори очи и мислено благодари на Бога, че няма свидетели на личните разговори между него й абат Стивън. Никой, който да е чул отправените заплахи и предупреждения. Кътбърт разбираше, че е извършил грях и си даде обет следващия път, когато отиде в Норич, да потърси опрощение. Беше скрил греха си, бе го погребал дълбоко в душата си. Едно наистина го тревожеше: дали абатът се бе изповядал другиму? Абатът трябва да имаше изповедник в абатството. Но кой беше той? Някой от старите монаси, чието зрение е твърде помътняло, за да работи в библиотеката? Тъй като телата им бяха твърде слаби за каквато и да е работа в манастира, те прекарваха времето си в своите лични, малки килии — в молитви и сън. Понякога се присъединяваха към останалите от братството в църквата за Света литургия или в трапезарията, за да се нахранят. Приорът Кътбърт често се беше питал дали някой от тях — Люк, Саймън или Игнейшъс — не е изповедник на абата. Но дори да бе така, те не биха могли да кажат нищо. Казаното доверително бе заключено с печата на изповедта.
Приорът Кътбърт взе чашата си и отпи от пивото. Всъщност не би трябвало да пие, стомахът му вече беше разстроен. Погледна към масата. Елфрик бе потънал в задълбочен разговор с библиотекаря. Брат Ричард и Заместник-приорът си шушукаха поверително. Ковчежникът Дънстън обаче продължаваше да оглежда залата. Приорът го погледна с крайчеца на окото си. Странен човек беше този Дънстън, с тези малки очички и оплешивяващ глава. Потаен и твърде лукав! А сега изглеждаше и някак разтревожен.
— Брате Дънстън! Всичко наред ли е? Ковчежникът принудено се усмихна:
— Боя се да не би сегашните ни неприятности да навредят на приходите на абатството. Ако се разчуе, селяните няма да искат да работят полетата ни, а търговците няма да идват да купуват реколтата.
— Глупости! — подигравателно каза приорът. — Тези неприятности ще отминат.
— Не мисля така! — прошепна Дънстън. Той боязливо погледна приора. — Имам чувството, че сме се озовали в Долината на смъртта и нашите грехове тежко ни притискат.
— Какви грехове?
Дънстън поклати глава и се загледа в чашата си.
— Чувствам се зле! — промърмори той и остави чашата си. — Имам нужда от чист въздух!
Ковчежникът излезе от помещението. Приорът Кътбърт допи бирата си и тихичко плесна с ръце.
— Братя! — каза той. — Време е да се върнем към текущите си дела. Първо, трябва да предупредя останалите от братството да бъдат бдителни към чужденците и да избягват да се разхождат сами.
— Това ще е трудно! — възрази Елфрик. — Мнозина от нас спят в отделни килии. Още повече, че жертвите са били членове на съвета.
— Тавърнър не беше! — отбеляза приорът.
Той замълча, когато вратата се отвори и ковчежникът се присъедини към тях.
— Трябва да има мир…
Приорът млъкна. Заместникът му, Хамоу, отблъсна креслото си назад и се хвана за стомаха. Тлъстото му лице бе пребледняло.
— Господи! — едва си поемаше дъх той. — Боже мой, каква болка!
Приорът Кътбърт помисли, че е апоплектичен удар. Хамоу размахваше ръце, отметнал глава назад. Другите братя наскачаха и се втурнаха да помогнат. Хамоу ги отблъсна и се опита да се надигне. Приорът гледаше ужасен. Сякаш някой душеше бавно човека пред него: лицето му бе покрито с пот, очите му се опулиха, устата се отваряше и затваряше, той отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Върху устните му се появи пяна. Той се обърна, сякаш искаше да избяга от болката, но се строполи на колене, притиснал ръце към корема си. Състоянието му се влошаваше. Той се сгърчи на една страна и зарита с крака. Някои от останалите братя се разкрещяха. Елфрик се опита да сграби Хамоу за раменете.