Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
Докато разглеждаше стенописите, Корбет остро осъзна войната между видимото и невидимото. Разбра, че по-голямата част от тях бяха изработени по разпореждане на абат Стивън. Художникът бе имал усет към драматичното и бе дал свобода на въображението си. Демоните имаха различен облик: понякога бяха представени като тъмни фигури с горящи като въглени очи и остри зъби на ловджийско куче; имаше дори заек с лице на горгона. На други стенописи темата се променяше рязко. Корбет си спомни стиха от Светото писание „Защото сам сатаната се преобразява като ангел на светлината.“ В тези рисунки падналият ангел беше изобразен като прекрасен младеж със сапфиреносини очи, блестяща руса коса и лице, обляно от слънцето. Беше облечен в златошити копринени одежди, обточени по края със сребро. Единственият белег за истинската му същност бяха люспестите ръце, стиснали здраво ефеса на меча. Под него бяха изписани Христовите слова от Евангелието на свети Йоан: „Той беше открай човекоубиец.“ Във всички тези картини Луцифер беше представен като придворен или войнствен рицар. Корбет стоеше запленен. Забелязваше се интересът на абат Стивън към демонологията. На стената, точно пред параклиса на Света Богородица, имаше стенопис, озаглавен „Първородният грях“. На него се виждаше Каин, който разбива главата на брат си Авел. Отдясно се намираше олтар, а над всичко — всевиждащото око на Бога. Корбет внимателно разгледа изображението. Зад олтара се виждаха колела със спици и главина, много наподобяващи колелото от римската мозайка, както и рисунките, които Корбет беше видял в стаята на абата. Корбет продължи към параклиса на Богородица и запали две свещи. Постави ги в свещниците, коленичи и каза три пъти „Аве Мария“ за Мейв и семейството си. После взе една от свещите и се върна към стенописа. Корбет предположи, че е бил завършен наскоро. Колкото повече го гледаше, толкова повече нарастваше интересът му.
Изображенията бяха извънредно фини. Повечето подробности тънеха в сенките на трансепта, обаче с помощта на свещта Корбет успя да разгледа добре образите. Той се усмихна, доволен от себе си. На пръв поглед Каин и Авел като че ли се намираха в пустиня, принасяйки жертвите си на някаква скалиста земя: в далечината се простираше Раят. Художникът, вероятно по настояване на абата, го беше изрисувал като място с преобилна зеленина, с дървета, растения и красиви постройки. Обаче Корбет разпозна абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“, заобиколено от пасбища и ливади, горички и потоци. Той съгледа дори Кървавата ливада с надгробната могила, увенчана с кръст. Стиснал свещта, Корбет седна в подножието на колоната и се опита да види картината в нейната цялост. На фона зад Каин и Авел стоеше жена. Дали беше майка им, Ева? Тя беше в траурни одежди, забулена в черно от главата до петите, с умолително вдигнати пред лицето ръце. До нея стояха двама млади мъже в пълно въоръжение, сякаш я пазеха. Може би са други нейни синове, помисли Корбет. Или ангели, а може би демони?
Корбет стана, взе свещта, постави я в свещника и продължи пътя си. Спря за малко пред гроба на абат Стивън и прошепна набързо молитва. Другата част на църквата също беше украсена със стенописи. Повечето бяха много стари, но имаше и един, рисуван наскоро. На него се виждаше как сатаната изкушава Христос, как Го отвежда на висока планина и му показва цялата слава и блясък на света. Корбет не бе сигурен дали този образ беше само на Христос или на Човека изобщо. Зад планината художникът беше нарисувал градове и замъци с извисяващи се кули и могъщи стени. Кервани, претоварени със стока, влизаха през портите. Вдясно се виждаше идиличен пейзаж. Корбет разпозна отново абатството „Сейнт Мартин’с“. Дали абат Стивън не бе станал монах за това, запита се Корбет. За да избяга от славата на света? Корбет седна на една скамейка и протегна крака. Бе изпратил Ранулф и Чансън в кръчмата „Горският фенер“. Такива места винаги бяха източник на сплетни. Може би там щяха да научат нещо ново за абатството и неговото братство. Корбет беше съвсем объркан след последната си среща със съвета. Отначало приорът не беше много словоохотлив, но принуден от Елфрик и останалите, бе признал наличието на някои нередности в живота на братството. Кой се беше ровил в надгробната могила? Абат Стивън? Или приорът Кътбърт? А може би Тавърнър? И какво беше това допълнение към завещанието? Лейди Маргарет съвсем нямаше да се зарадва, когато разбереше за него! Но Корбет беше особено удивен от разказа на Гилдас за онази жена, която монахът беше съгледал за миг през нощта, докато се разхождал из абатството. Била преоблечена като монах, с расо и качулка. Но коя беше тя все пак? Някое момиче от съседните села? Или лейди Маргарет Харкорт? Корбет беше решил, че докато спътниците му ги няма, ще разгледа обстойно тази Божия обител. Ще се опита да разбере душата й, да се запознае с всички галерии и ходници, странични врати и входове. Сега моментът бе подходящ, защото абатството беше опустяло. Приорът Кътбърт беше свикал събрание, на което трябваше да присъства цялата общност, за да предупреди и да посъветва братята. Корбет усети, че клепачите му натежават. Ранулф често го питаше как се чувства, когато обмисля такива мистерии, и дали е само озадачен, както при главоблъсканиците, които им задаваха в Оксфорд?