Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— В името Божие! — измуча Уолъсби. — Бях гладен, пийваше ми се бира, търсех нещо за ядене. Канех се да отпътувам!
— Но не сте! — засмя се Корбет.
— Да, той влезе! — изправи се Осуалд, пръстите му трепереха. — Поиска това, поиска онова. Размени няколко думи с кръчмаря Талбът, попита го дали може да отседне в хана през нощта на път обратно за Лондон.
Архидякон Ейдриън само махна с ръка. Корбет можеше да разбере, че е бесен.
— Няма да се унижа да отговарям на това. Аз съм духовник, сър Хю, високопоставен служител на църквата. Бях тук единствено по настояване на абат Стивън и на доминиканския орден.
— Така ли? — попита Корбет. — Наистина ли е така? — Обърна се и допълни: — Брат Осуалд, можеш да си вървиш.
Ранулф изведе прислужника и затвори вратата. Облегна се на нея със скръстени ръце и отметната глава, наблюдавайки изпод тежките си клепачи събралите се първенци. Ранулф следеше Корбет като котка: понякога прекалено сериозният му господар го вбесяваше с необщителността си и със заобиколните си речи. Ранулф никога не беше срещал по-затворен човек. Корбет му беше по-близък от брат, но през годините той бе научил много малко за този загадъчен кралски служител. Единствената страст, която не криеше, бе любовта към красивата му жена Мейв. Ранулф се засмя в себе си. Лейди Мейв с нейните проницателни сини очи винаги плашеше Ранулф. Тя сякаш проникваше право в душата му и четеше неговите мисли, неговите най-скрити желания. О, да, единствената страст на Корбет бяха лейди Мейв, децата му и законът. Винаги законът! Веднъж Корбет му каза, че е виждал разбойнически набези в Уелс, как било унищожено едно цяло селце: изкормени от стомаха до врата жени; висящи от дърветата мъже; заклани деца. Никога не могъл да забрави тази гледка и научил един горчив урок.
— Ако законът изчезне — казваше Корбет, — ние ще се превърнем в животни, които се разкъсват едно друго в мрака.
Корбет обичаше краля, но чувството му към него беше примесено със скептицизъм и враждебност. Тъкмо тук беше разликата между тях. В очите на Ранулф законът беше онова, което кралят искаше. Ранулф си спомни Тавърнър и как мошеникът беше описал младежките му години. Ранулф-ат-Нюгейт бе решен на едно: той никога нямаше да се върне към тях. Корбет му беше приятел и спътник, но беше също и негов господар и наставник. Ранулф изучаваше Корбет по същия начин, по който ловджийското куче изучава плячката си. Погледна крадешком към Корбет, който седеше облакътен на масата, подпрял брадичката си с ръце: любим негов номер, да седи мълчаливо и да изнервя виновника.
— Убийците винаги проговарят — бе казал той веднъж. — Първоначално се държат потайно, но след известно време добиват чувство за власт, което им завърта главите. И тогава започват да правят грешки.
Ранулф обичаше да гледа как големци и властници, все уж добродетелни, се свиват под погледа на господаря му.
— Сър Хю, молиш ли се?
— Да, брате Елфрик, моля се. Удари камбана.
— Време е за божествената служба — обади се брат Дънстън с ръце върху масата, сякаш се канеше да стане.
— Седни! — заповяда Корбет. — Чел съм устава на свети Бенедикт. Във време на опасност и криза службата за този ден може да се отмени. Друга служба трябва да отслужим: утренната за убиеца, утренната за злото, вечернята за смъртта, службата в три след пладне за правосъдието, вечернята за закона. Не мисля, че Бог иска да чуе молитвите ви. Той иска да види как се въздава справедливост. Приоре, най-добре ще е да събереш съвета и да уведомиш цялото братство, че докато не се решат тези въпроси, всеки ще трябва да бъде нащрек за собствената си безопасност.
— Всички ние сме в Божиите ръце! — заяви Кътбърт.
— Някои от нас са — отвърна Корбет. — Но другите? Той се размърда в креслото си.
— Какво другите? — властно запита приорът.
— В това абатство има убиец! — отговори Корбет. — Ще трябва време, докато Божията ръка го хване и го бележи, както е белязала Каин.
— А брат Хамоу? — настоя приорът.
— Да ви кажа ли нещо? — Корбет отмести стола си назад, изправи се и се подпря с ръце на масата.
— Вашият брат беше отровен. Не съм лекар и не мога да позная с какво. Елфрик, в твоята лечебница има сигурно много гърнета, стъкленици и кутии с прахчета. Навън в полята растат треви, които, ако ги извадиш и изсушиш, могат да убият човек за няколко мига. Онова, което вледенява кръвта ми при мисълта за смъртта на Хамоу, е, че тя не е била планирана.
— Какво? — удиви се Елфрик.
— Убиецът играе с нас някаква игра — продължи Корбет. — Абат Стивън, една озадачаваща смърт; Гилдас, дамгосан, тялото му — намерено на надгробната могила; котката с прерязано гърло, окачена на преградата пред Разпятието; Тавърнър, убит със стрела. Мисля, че убиецът би могъл да убие всеки от вас тази сутрин. По някакъв начин той е пуснал отровата в чашата. За него всъщност е нямало значение кой ще пие от нея, достатъчно е било, че ще бъде някой от вас.