Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Майк, напомни ми да проверим с тебе всички пароли за извличане на блокирани данни. Можем да намерим лед тук-там.
— И аз стигнах до този извод, Ман.
— О’кей, по-късно ще се занимаваме с това. Сега отначало, но карай по-бавно… И, Майк, докато четеш, дублирай го, без да изтриваш оригиналния запис, в „Превземането на Бастилията“ като файл „Куки“. Става ли?
— Програмата приета и задействана.
— Прави същото и с всичко ново, което Алварес вкарва при своите данни.
Най-тлъстата мръвка беше списък на имената по зайчарници — около двеста, всяко придружено с код, който Майк свързваше с ония счетоводни номера.
Той зачете списъка на Хонконг и едва-що почна, когато Уайо се задъха:
— Майк, спри! Трябва да си ги запиша!
Сръгах я:
— Ей! Никакво писане! Защо изкукваш!
— Ами че тази Силвия Чианг е всъщност другарката секретарка при нас! Но… но това означава, че Надзирателят е сложил ръка на цялата ни организация!
— Не, мила ми Уайоминг — поправи я Проф, — означава, че ние сложихме ръка на неговата организация.
— Обаче…
— Сещам се за какво си мисли Проф — казах й. — В нашата игра сме само ние тримата и Майк. А Надзирателят не знае. Е, сега пипнахме неговата. Така че недей да фучиш и остави компютъра да чете. Въобще не пиши, защото разполагаш с тоя списък при Майк, стига да му се обадиш. Приятелю, отбележи, че тази жена Чианг е била секретарка и в предишната си организация — в Конгвил.
— Отбелязах.
Уайо вреше и кипеше, докато слушаше имената на прикрити куки в своя град, но се ограничаваше само да споменава факти за хората, които познаваше. Не всички се оказаха „другарчета“, ала бяха достатъчно тя да се дразни ужасно. Имената от Нови Ленинград не ни говореха нищо особено: професорът разпозна трима, а Уайоминг — един. Когато стигнахме до Луна Сити, Проф изброи повече от половината като „другари“. И аз идентифицирах неколцина не като нелегални. Не ми бяха приятели… Не знам какво щях да направя, ако някой мой човек излезеше кука, платена от големия шеф. Би ме раздрусало до мозъка на костите.
Както стана с Уайо. Щом Майк, свърши, тя заяви:
— Трябва да се прибирам у дома! Никога през живота си не съм помагала да елиминират някого, но ще се радвам да изтребя тези шпиони!
Проф каза тихо:
— Скъпа Уайоминг, нито един няма да елиминираме.
— Какво? Професоре, не ти стиска ли? И аз въобще не съм убивала, ама винаги съм помнела, че може да се наложи.
Той заклати глава:
— Убийството не е начин да се справиш с някой агент — особено когато той не знае, че ти знаеш.
Дамата примигна.
— Май съм доста тъпа.
— Не, мила госпожице. Обаче си очарователно честна… а това е слабост, от която трябва да се пазиш. Оставяш шпионина да диша, затваряш го в пашкул от свои верни хора и му пробутваш безвредна информация, за да бъдат доволни неговите работодатели. Ще примъкнем тези твари в нашата организация. Не ме гледай стъписано. Те ще влязат в твърде особени групи. По-подходящата дума би била клетки. Но ще е голямо прахосничество да ги елиминираме — не само че всеки шпионин ще бъде заменен с нов, ами и убийствата на подобни предатели ще разкрият на Надзирателя проникването ни в собствените му тайни. Майк, amigo mio, в тоя файл би следвало да има досие и за мен. Ще погледнеш ли?
Да, имаше множество факти за Проф: смутих се, че бяха обобщени накрая с „безвреден стар глупак“. Водеха го като нелегален, нали затуй са го пратили тук горе, а и като член на тайна група Луна Сити. Освен това го наричаха „размирник“ в организацията, който рядко се съгласявал с останалите.
Проф се показа трапчинките, изгледаше доволен:
— Ще трябва да помисля дали да не се продам и да получавам пари от надзирателя.
На Уайо не й се стори смешно, особено когато той обясни че не се шегувал, само преценявал дали такава тактика е практична.
— Любезна госпожице, революцията има нужда от средства и един от пътищата е революционерът да стане агент на полицията. Възможно е някои от тези наглед предатели всъщност да са на наша страна.
— Аз не бих им се доверила!
— А, да, това е неприятното при двойните агенти, че е трудно да кажеш кому са верни, ако въобще изпитват подобни чувства. Искаш ли своето досие? Или ще го чуеш насаме?
За Уайо нямаше никакви изненади. Куките на надзирателя я бяха набелязали още преди години. Но се учудих, че и на мен са спретнали досиенце — обичайната процедура, когато получих достъп за работа в Комплекса на Управата. Бяха ме сложили при „аполитичните“, а някой добавил „не много схватлив“, което хем беше грубо, хем вярно. Иначе защо щях да се забърквам в тази революция?