Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Те седнаха на крайчеца на площадката, люляха крака над бездната, под тях царуваше спокоен летен ден, алеите заобикаляха плавно цветните лехи, рекичката къркаше като в кухня, в която шета майката, слънцето обещаваше всекиму по лъч радост.
— Моите родители бяха свободолюбиви хора — започна самоубиецът. — Майка ми е избягала от къщи, когато съм бил на четири месеца, и оттогава не зная нищо за нея. Малко повече помня баща си. Той бе дребен чиновник по професия и волен орел по душа. Но прекалено чувствителен орел. Не можеше да понася той предопределеностите в този свят, йерархията, чинността. До ден днешен си спомням как веднъж се върна разплакан, защото началникът му го накарал пред някаква посетителка да му донесе кутийка кламери. Тогава той за първи път се напи. После започна да се напива всеки път — и когато началникът го караше да му донесе нещо, и когато го пренебрегваше и не го караше да му носи нищо. Да, взаимоотношенията на баща ми с неговия началник взимаха уродливи форми, но тази уродливост се отразяваше само на баща ми. Постепенно домът ни започваше да се опразва — в продължение на година и нещо бяха продадени чудната ламаринена пернишка печка, трикрилният гардероб с огледалото и дрехите, двойната спалня, миндерът, чергите… Ти си бил дете и ще повярваш, че всеки един от предметите е бил опора на моя свят — не тенджери, легени, столове и маси изчезваха за мен, а Мъртво море, Петкан, Хималаите, белият ми кон „Соренто“.
Домът ни се превръщаше в суха пустиня, но баща ми не забелязваше това и пиеше все повече. Въпреки възрастта си бях вече достатъчно тактичен, за да му правя забележки. Научих се да преглъщам сълзите си — единствената дрешка, която носех и зиме, и лете, бе едно пуловерче с висока яка, под която криех непрекъснато потрепващата си адамова ябълка… Бях шестгодишен, когато срещнах най-ужасната Нова година в живота си — сам, съвсем сам в студената и гола стая… Баща ми се върна призори с яркочервени очи, възседнал бумтящ като печка мотоциклет. Той направи няколко кръга из стаята, закова на сантиметри от мен, обвит в бензинови и алкохолни пари, и каза:
— Сине мой, дълго трябваше да късам от залъка си, за да мога най-сетне да те възнаградя достойно за твоите страдания. Приеми този мотоциклет. Отнине5 той е твой!
Метнах се на седалката, баща ми направи още няколко кръгчета, а после заспахме, както си бяхме върху мотора. Сутринта усетих, че студени като стомана ръце откопчват пръстчетата ми от кръста на баща ми.
Двама милиционери отведоха и стария, и мотора…
Плаках дълго, с подвиквания, с кънтене, плаках чак до следващата сутрин, когато дойдоха съседите. Те се опитаха да ме успокоят, аз се опитах да им кажа нещо и се разбра, че в това денонощие на пълна безнадеждност съм започнал да заеквам.
— Горкото, горкото — повтаряха съседите. Разтичаха се насам-натам и успяха да ме настанят в един дом за самотни деца, намиращ се на стотици километри от родното ми място.
Няма да ти описвам онова селце. Може в очите на всички то да е едно красиво местенце, но би било несправедливо да се иска от мен да го харесвам… Та в това селце аз прекарах най-трудните години в живота си.
Другите деца радостно се гонеха, нагъваха фасул до насита, псуваха се като истински мъже… Моят дефект веднага ме отдели от тях. Наричаха ме заек, биеха ме жестоко, докато не ме накарат да кажа пъдпъдък, а по-често въобще не ме поглеждаха.
Възпитателите не ме закриляха. От срам, че заеквам, отказвах да отговоря каквото и да било, когато ме изпитваха. А знаех всичко, което ни преподаваха, учех повече от другите, знаех повече от тях, но какъв е смисълът да знаеш, като не можеш да го покажеш?
Единствените ми по-приятни мигове от ония години бяха моите срещи с коренчетата. Близо до нашия пансион се намираше пансион на сирачетата от войната в Корея. Това бяха мъжествени деца, всяко едно от тях бе препатило повече дори и от мен. Те не обичаха да общуват с нас, имаха свой си азиатски свят, пренесен тук, и може би всички бели изглеждат в тесните им очички не много добре. Но тези пострадали деца започнаха да ме обичат истински. Та нали виждаха, че и аз като тях съм жертва на терор, та нали с тях спокойно можех да си говоря — моят български не бе по-лош от техния.
О, как съм се пързалял по склоновете на планината с мъничките като подметчици корейски шейнички, как съм играл пинг-понг с азиатска захватка на ракетата, как сме се смели на тромавите опити на българчетата да прескочат ограда или да направят ласо.
5
Отнине — отсега (библ.) Бел.NomaD.