Чашата на призраците

Марини заговори от името на краля, като описа брачните преговори и изрази дълбокото раздразнение, което царственият му господар изпитваше спрямо Едуард Английски. Накрая крал Филип вдигна ръка и даде знак за тишина, приковал поглед върху дъщеря си. О, помня този арогантен поглед! Сега, вече на преклонна възраст, все още се чудя защо не скочих на крака и не го обвиних в истината, защо не излях ужасяващата литания на отвратителните му грехове спрямо чичо ми и тамплиерите, спрямо собствената му дъщеря, мен и всички останали. Отговорът, предполагам, беше следният: бях млада, исках да живея; въпреки това имаше и още. В Лондонския Тауър и на други места съм виждала прочути зверове като любимия леопард на Едуард Английски — свирепо животно, което би ме разкъсало на парчета: въпреки това стоях пред него и го гледах като прикована. Крал Филип беше същият. Във въпросната вечер, докато говореше за смъртта на Пурт, нападението над Казалес и опасностите, заплашващи принцесата, той играеше ролята на леопарда: опасен, хитър, извиваше се и се изплъзваше. Огледах се бързо наоколо. Братята на Изабела ги нямаше. Можех да се възгордея, че съм ги прогонила, но в действителност ролята ми не беше голяма. Луи и Филип, сега трезви, се държаха на разстояние, защото не бяха толкова глупави — присъствието на Казалес, възможната скорошна женитба на сестра им, да не говорим за зловещия гняв на баща им, бяха охладили порочната им страст.

В онази мразовита декемврийска вечер крал Филип със сигурност беше твърдо решен да осигури благополучието на дъщеря си. Той драматично подчерта опасността, която я беше заплашвала по време на нападението. Не ме погледна нито веднъж, но жълтеникавото лице на Марини, с онези немигащи очи, като тъмни езера от амбиция и власт, ме изучаваше, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава научих един урок, който помня и до днес. В света на мъжете жените са като децата и старците: те не са пренебрегвани — те дори не са забелязвани, дори не съществуват, докато това не се окаже от значение. Изпитах топло чувство към мосю дьо Витри. Той беше осъзнал тази истина, беше действал, придържайки се към нея, и така ме бе опазил невредима. Казалес не ме беше познал, нито пък седналият на малкото столче рицар, когото Филип сега ни представи като сър Бернар Пелет, верен поданик, някогашен член на омразния орден на тамплиерите, който, според краля, бил направил изключително много, за да въздаде докрай Божията справедливост и тази на кралската корона. Филип гордо оповести, че Пелет щял да бъде началник на личната охрана на Изабела, custos hospicii, пазител на дома й и тук, и в Англия. Пелет, проклет да е, се грееше на тези възхвали като котка пред огън.

Изабела сигурно бе доловила настроението ми — тя отговаряше бързо и живо, докато аз можех само да се взирам с безмълвен ужас. Познавах Пелет отпреди, но и тогава бях стояла скрита в сенките. Чичо Реджиналд някога бе разговарял топло с него като с благочестив и верен рицар, служител в хазната на тамплиерите, когато всъщност той е бил предателят, присъстващ на пиршеството. Бях чувала достатъчно слухове и клюки, за да науча, че Пелет изключително ожесточено бе отправял обвинения срещу бившите си другари и вероятно бе имал пръст в залавянето на собствения ми чичо. Не можех дори да го гледам и изпитах огромно облекчение, когато срещата свърши.