Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
Изведнъж тонът на водения шепнешком разговор между Изабела и монаха се промени. Изабела се беше навела през масата и говореше на наварски — език, който бе научила от майка си и до който прибягваше винаги, когато бе разтревожена или нервна. Побутваше през масата нова кесия. Монахът бързо я взе и й подаде няколко малки кесийки, които изчезнаха под наметалото й. Монахът заговори отново — този път не на тих френски, а на груб и рязък наварски. Изабела отвърна също толкова бързо. Долових фразата: „Брат Марко“. Монахът набързо произнесе благословия. Изабела се изправи, поклони се пред високия олтар и си тръгна.
Бяхме на половината път надолу по нефа, когато Изабела спря. Посочи нагоре към направения със свободно носещи греди покрив, където архитектът бе поставил медальони с изображения на неземно спокойни лица на ангели. Преструваше се, че ми описва какво представляват.
— Брат Марко е един от монасите на Кръста — прошепна тя. — Някога принадлежеше към свитата на майка ми. Той също знае дадената от Бога истина за миналото. Освен това е опитен познавач на билките — дава ми разни прахове.
Затаих дъх, когато странните сини очи ме погледнаха косо:
— За клетата ми майка се грижеха трима от бащините ми лекари. Матилда, зная истината — гласът й се ожесточи. — През последните две години и тримата умряха от пристъп на треска, от припадък или — тя направи гримаса — нещо друго? — Тя припряно стори кръстен знак. — Никой — просъска тя, — няма да се моли за техните души.
— А новите прахове?
— Матилда, Матилда, може и да не отидем в Англия. Ако не отидем — тя ме изгледа гневно, — с каква закрила разполагам? — тя остави думите да увиснат като заплаха. Повика генуезеца и напуснахме църквата.
Казалес и Розалети ни помогнаха да се качим на конете си и излязохме от уединеното кътче. Улицата на Писарите се намираше наблизо — широка къса уличка, където продавачите на суров, неогладен с пемза велен, мастило на прах, пемза, кожени подвързии, печати и восък бяха разположили сергиите и магазините си. Няколко табели с разноцветни надписи изброяваха различните стоки, които се продаваха вътре. Беше шумно, весело място, където се тълпяха ученици, пременени в най-различни фини туники, къси палта, опърпани плащове, с евтини украшения, проблясващи по пръстите и китките им. Учениците се блъскаха припряно с чираците, облечени в тъмни вълнени дрехи. Уличници се спотайваха в ъглите на страничните улички и във входовете на сградите, дебнейки с лукав поглед възможни клиенти.
Заради пристигането на Изабела цялата улица трябваше да бъде разчистена. Прибрахме конете си във вътрешния двор на голяма кръчма и Изабела си намери някаква работа, докато аз се измъкнах малко по-надолу по улицата под предлог, че отивам да изпълня някаква поръчка. Намерих табелата на Анания, забързах към нея, изкачих се по паянтовото външно стълбище и почуках на най-горната врата. Прозвучаха стъпки, последвани от шум от сваляне на вериги и дърпане на резета. Вратата се люшна и се отвори, и едно джудже, облечено в тъмнокафяви дрехи, вдигна гневен поглед към мен — дребното му противно лице беше закрито от плътно прилепнала качулка. Напомняше ми за зъл таласъм.
— По каква работа? — пискливо запита той. Насили се да се усмихне при вида на монетата, която вдигнах към лицето му, и ми махна да вляза вътре.
Стаята беше странна, сякаш обитавана от призраци. От нея беше изнесено всичко, с изключение на няколко вещи: малко столче, маса и легло със сламеник, над което висеше разпятие. Беше чиста и ухаеше приятно. Шмугнах се покрай джуджето и влязох в средата на стаята. Въпреки сивия мраз навън, стаята бе топла и гостоприемна. Но дори тогава изпитах нещо странно, долових нечие приятно присъствие. Приближих се до масата и погледнах надолу към оградените в кръг отпечатъци върху двете страни и онзи в средата. Като олтар ли беше служила? Свещеник ли беше подслонилият се тук човек? Но защо да отслужва литургия в тясна таванска стаичка, когато на всеки ъгъл имаше църкви? Зачудих се кой ли може да е той. Спомних си човека, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“, онзи с проницателния поглед. Той ме беше разглеждал внимателно, но след това беше изчезнал. Съвпадение ли беше това? Плод на трескавото ми въображение? Някой от тайните съветници, който ме следваше из цял Париж? Но защо ме гледаше така печално? И защо му бе да изчезва?