Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
В края на срещата писарят попита дали да поднесат бялото вино и сладкишите. Изабела поклати глава и бързо се изправи. Последвах я. Умът ми кипеше подобно на врящ котел, изпълнен с видения — как Тесноликият плюе кръв, свличайки се до стената на костницата, как изблъскват чичо ми нагоре по стълбите на бесилката към очакващата го примка. Наистина бях изплашена, но Изабела ме докосна успокоително — едно бързо погалване по китката, когато я последвах към вратата.
— Милейди?
Изабела се обърна.
— Милейди — Казалес бързо се поклони, — научавам от баща ви, че отивате на посещение в града.
— Така е. Да — отвърна Изабела. — Имам да направя някои покупки. Трябва да посетя пазарите. Трябва да пиша на годеника си. Трябва ми пергамент — тя кимна към писаря, който припряно събираше перата и книжата си. — Трябва да отида до Улицата на писарите.
— В такъв случай, милейди — Казалес направи нов елегантен поклон, — ще позволите ли да ви придружим? Господарят ми ме помоли да ви разкажа каквото мога за Англия, Лондон и Уестминстър — гласът му прие закачлива нотка и Изабела отговори подобаващо. Казалес отново изрази желание да се присъедини към нас, като обясни, че внезапната смърт на колегата му сър Хю Пурт трябва да бъде оплакана, но задачите, възложени му от краля на Англия, трябвало да бъдат изпълнени.
Изабела не можеше да отблъсне подобна любезност. Тя се върна на масата, като даде знак и на двамата мъже да седнат, и помоли писаря да поднесе виното и блюдото със сладкиши. Изабела бе веща в тези неща, умела и опитна в общуването с хората. Тя скоро въвлече Казалес и Розалети в разговор за собствените им особи, като задаваше на Казалес въпроси за службата му в Шотландия и на други места. След това се обърна към Розалети, изразявайки дълбокото си съжаление за случилите се в живота му трагедии. Макар да беше едва на тринайсет години, Изабела определено бе истинска дъщеря на баща си. Когато пожелаеше, тя можеше да бъде очарователна, мила, разбираща, да слуша внимателно, кимайки точно на местата, на които трябва. И двамата мъже, умели и опитни в собствените си дела, бърбореха като деца, но пък и по това време ние не бяхме по-различни. И двете с господарката ми имахме много да учим. Едва след като виното и сладкишите бяха изядени, Изабела посочи към прозореца, като промърмори, че денят си отивал и скоро трябва да тръгваме. Тя прие на драго сърце те да се присъединят към нас и малко по-късно всички излязохме от двореца.
Усещането бе толкова странно — да напуснем кралската обител, да пресечем моста и да влезем в града. Изабела и аз, загърнати в наметки, яздехме дребни кончета — Казалес и Розалети яздеха до нас. Цялата ни група беше обкръжена от отряд генуезки конни стрелци с арбалети в ливреи в червено и златно, с железни шлемове на главите — тежките им арбалети бяха прикрепени с кожени ремъци на гърбовете им или висяха от закрепени на седлата куки. Херолди и тръбачи, понесли блестящите си сребърни инструменти и синьо-златистите знамена на кралския дом, вървяха пред нас във великолепните си туники, за да удържат тълпите. Миризмите и звуците на града ме посрещнаха като съживителен бриз, извиквайки обратно всички спомени за годините, прекарани с чичо Реджиналд. Опитах се да не мисля за това, макар да прошепнах молитва за него и мосю дьо Витри. Дължах живота си и на двамата, затова вечно щях да съм им дълбоко задължена. Докато размишлявах върху речта на Марини по време на празненството, осъзнах, че и чичо Реджиналд, и дьо Витри се бяха оказали прави в подозренията си. Всеки, свързан с тамплиерите, бил той рицар или наемник, беше покосен от указа на Филип. Ако чичо ми не беше толкова предпазлив, а мосю дьо Витри — така великодушен, сега щях да съм в някое подземие в Шатле или, може би да бъда вече труп, люлеещ се на някое въже на бесилката на площада. Подобни мисли ме смразяваха. Отново се зарекох да играя възложената ми роля: да се преструвам в настоящето, да бъда ожесточено предана на миналото, и, ако е необходимо, да се възползвам от предложените ми от бъдещето възможности да получа справедливост и възмездие.
Загърнах се по-плътно с наметката си, утешавайки се с такива мисли. С една ръка държах поводите на коня, с другата стисках високия лък на седлото. Загледах се в морето от лица: жени с воали и забрадки, търговци с румени бузи, сладките като ябълки лица на деца, вдигнати, за да видят зрелищното преминаване на кралските особи, изпитите, бледи лица на монаси с качулки на главите, замъглените очи на бедняците, всички събиращи се да позяпат как величията влизат тържествено в града. Изабела прошепна нещо на церемониалмайстора, който бе начело на малкото ни шествие. Мъжът изглеждаше изненадан, но изкрещя някаква заповед и нашата кавалкада се люшна, излезе от главния път и се отправи по оживени странични улички. Над нас се извисяваха къщи, горните им етажи бяха надвиснали толкова близо един до друг, че препречваха слънчевата светлина. Минахме покрай тъмни входове, подслоняващи мълчаливи наблюдатели — просяци с помътнели очи, крещящо облечени блудници, жени с децата си. Зловещо проскърцваха табели, тракането и глъчката от малките работилници заглъхваха, докато занаятчиите забързано излизаха да позяпат нашето величествено шествие. Спряхме само веднъж, за да дадем път на бедняшка погребална процесия, пред която вървяха момчета, носещи кадилници, и дрипав монах, който държеше кръст. Мръсотията и вонята на градските канали принудиха Изабела да поднесе към носа си топчица ароматни треви; и въпреки това тези миризми, колкото и противни да бяха, възкресиха спомените за онези щастливи дни, когато обикалях из града, изпратена да изпълнявам поръчките на чичо Реджиналд.