Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Мястото им за срещи бе един малък, но добре зареден магазин в сърцето на Саутуърк. Той продаваше четки, бои и други подобни принадлежности и беше популярен сред артистично настроените обикновени. На няколкостотин метра на север, зад редица разнебитени магазинчета течеше огромната Темза; зад нея бе Централен Лондон, където се стичаха магьосниците. Но Саутуърк бе относително беден, изпълнен с дребна промишленост и търговия и магьосниците рядко стъпваха в него.
Което напълно задоволяваше обитателите на магазина за изкуства.
Кити стоеше зад стъклен тезгях и сортираше тестета хартия според размера и теглото. На тезгяха от едната й страна имаше купчинка пергаментови свитъци, завързани с връв, малка поставка за скалпели и шест големи стъклени буркана, пълни с четки от конски косми. От другата страна, при това твърде близо, се намираше задникът на Стенли. Той седеше на тезгяха с кръстосани крака, забил глава в сутрешния вестник.
— Знаеш, че обвиняват нас — каза той.
— За какво? — отвърна Кити. Тя знаеше прекалено добре.
— За онази гадна работа в центъра на града. — Стенли прегъна вестника на две и го сгъна внимателно на коляното си. — И цитирам: „След безчинството на «Пикадили» говорителят на отдел «Вътрешни работи», господин Джон Мандрейк, посъветва всички почтени граждани да са нащрек. Предателите, отговорни за касапницата, все още са на свобода в Лондон. Подозренията падат върху същата група, която извърши предишните нападения в Уестминстър, Челси и Шафтсбъри Авеню“. Шафтсбъри Авеню… Ей, това сме ние, Фред!
Фред само изсумтя. Той седеше в един плетен стол между два статива, облегнат назад на стената, така че се люлееше и клатушкаше на два крака. Седеше в тази поза почти от час, зяпайки в нищото.
— „Смята се, че така наречената съпротива е съставена от недоволни младежи — продължи Стенли, — изключително опасни, фанатични и пристрастени към насилието.“ Брей, Фред, това да не го е писала майката? Изглежда те познават толкова добре — „… те не бива да бъдат доближавани. Моля, уведомете нощната полиция…“ дрън-дрън и дрън… „господин Мандрейк ще организира нов нощен патрул… полицейски час след 9 вечерта заради обществената безопасност…“ Както обикновено. — Той хвърли вестника на тезгяха. — Аз го наричам гнусно. Последната ни работа едва се споменава. Това нещо на „Пикадили“ ни отне вестникарския шум. Така не става. Трябва да предприемем нещо.
Той погледна косо Кити, която бе заета да брои листовете хартия.
— Не смяташ ли така, шефе? Трябва да се натоварим с част от онези хубави нещица в избата и да посетим „Ковънт гардън“ или някое друго място. Да предизвикаме подходящо объркване.
Тя вдигна очи и го изгледа сърдито изпод вежди.
— Вече няма нужда, нали? Някой го е свършил вместо нас.
— Някой, да… Чудя се кой? — Той вдигна задната част на шапката и внимателно се почеса. — Аз лично обвинявам чехите. — Той я погледна с крайчеца на окото си.
Отново я предизвикваше, дразнейки авторитета й, опипвайки за слабости.
Кити се прозина. Ще трябва да положи повече усилия.
— Може би, — рече тя лениво. — Или пък може да са унгарците, или американците… или стотина други групировки. Не липсват мераклии. Който и да е бил, е ударил обществено място, а това не е нашият начин, както ти добре знаеш.
Стенли изпъшка.
— Нали не си все още обидена заради пожара при килимите, нали? Тъ-по. Нямаше дори да ни споменат, ако не беше това.
— Има ранени хора, Стенли. Обикновени.
— По-скоро сътрудници, тичащи да спасят чергите на господарите си.
— Защо не можеш просто… — Тя се успокои; вратата се бе отворила. В магазина влезе жена на средна възраст с тъмна коса и бръчки по лицето. Тя изтръска капките от чадъра си. — Здравей, Ан — каза Кити.
— Здравейте, всички. — Новодошлата хвърли поглед наоколо, усещайки напрежението. — Гадното време ви влияе, а? Само каква е атмосферата тук. Какво не е наред?
— Нищо. Добре сме. — Кити опита да си придаде спокоен вид и се усмихна. Нямаше смисъл да дава гласност на спора. — Как се справи вчера?
— О, богати печалби — каза Ан. Тя окачи чадъра си на един статив и тръгна към тезгяха, разрошвайки косата на Фред, когато мина покрай него. Тя беше с тромаво телосложение, леко се поклащаше, докато вървеше, но очите й бяха бързи и будни като на птица. — Всеки пръкнал се на този свят магьосник бе край реката миналата нощ, гледайки флотилията. Забележително е колко малко от тях си пазеха джобовете. — Тя вдигна ръка и направи бързо, хващащо движение с пръсти. — Задигнах няколко бижута със силна аура. Началникът ще се заинтересува. Може да ги покаже на господин Хопкинс.