Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
За момент изглеждаше сякаш момчето щеше да експлодира от ярост, но се овладя навреме. Въздъхна, издувайки бузи.
— Добре — каза. — Признавам си. Не те призовах тук само за да ти направя услуга. — Бикът извъртя очи.
— Леле, каква изненада!
— Притискат ме тук, у дома — продължи момчето. — Трябват ми бързи резултати. Ако не — той стисна силно зъби, — може да се… отърват от мен. Повярвай ми, с удоволствие бих призовал някой дя… демон с по-добри маниери от твоите, но нямам време да издиря подходящ.
— Ето, около това се носи ореолът на истината — рекох. — Тази американска история е пълна глупост, нали? Опитваш се да спечелиш благодарността ми предварително. Ама е трудно. Не се връзвам на това. Знам рожденото ти име и възнамерявам да го използвам. Ако имаш поне малко мозък, ще ме освободиш моментално. Разговорът ни приключи. — За да наблегне на това, биволът вдигна муцуната си към небето и се врътна надменно в балона.
Момчето подскачаше от вълнение.
— О, хайде де, Бартимеус…
— Не! Моли се колкото си искаш, този бивол тук няма да те чуе.
— Никога няма да ти се моля! — Сега гневът му се отприщи с пълната си ярост. Леле, това си бе страховит порой от яд. — Слушай ме внимателно — изръмжа той. — Ако не получа помощ, няма да оцелея. Това може и да не означава нищо за теб…
Биволът погледна през рамо, с широко отворени очи.
— Какви способности само! Направо ми четеш мислите!
— Това може и така да е. Но американската кампания наистина съществува. Няма списък, признавам, но ако не ми помогнеш и загубя живота си, ще се погрижа преди да си отида да препоръчам името ти за войската там. После можеш да ми плещиш рожденото име надлъж и нашир щом ще ти е от полза. Аз няма да съм наблизо да страдам. Така че това са ти възможностите — заключи той, скръствайки ръце още веднъж, — кратко, съвсем простичко наблюдение или подлагане на риск в битка. Ти решаваш.
— Така ли? — попитах аз.
Дишаше тежко; косата му бе паднала пред лицето.
— Да. Ще ме предадеш на свой риск.
Биволът се обърна и го изгледа твърдо и продължително. Наистина краткото наблюдение бе за предпочитане пред отиването на война — битките имат гадния навик да излизат от контрол. И въпреки че бях бесен на младежа, винаги го бях считал за безкрайно по-симпатичен господар от повечето от тях. Изобщо не беше ясно дали все още е такъв. Понеже бе изминало малко време, може би все още не се бе покварил напълно. Дръпнах един цип в предната част на балона и се облегнах на отвора, подпрял брадичка на копитото си.
— Е, явно отново победи — рекох спокойно. — Явно нямам избор.
Той сви рамене.
— Не, не много.
— В такъв случай — продължих, — най-малкото можеш поне да ме информираш донякъде. Виждам, че си се издигнал в обществото. На какъв пост си?
— Работя за отдел „Вътрешни работи“.
— „Вътрешни работи“? Не беше ли това отделът на Ъндъруд? — Биволът повдигна една вежда. — Аха… Някой следва стъпките на стария си господар.
Момчето прехапа устни.
— Не. Това няма нищо общо.
— Може би някой все още е малко гузен за смъртта му…26
Момчето се изчерви.
— Глупости! Това е невероятно съвпадение. Новата ми господарка предложи да поема работата.
— Ама да, разбира се. Крехката госпожица Уитуел. Възхитително създание27. — Прецених го в детайли, загрявайки за задачата си. — Тя ли те посъветва и за модното ти облекло? Каква е все пак идеята на тези смешни прилепнали като собствената ти кожа панталони? Разчитам етикета на бельото ти през тях. А що се отнася до маншетите…
Той се наежи.
— Тази риза е много скъпа. Миланска коприна. Големите маншети са последна мода.
— Приличат на дантелени гуми за отпушване на тоалетни. Истинско чудо е, че вятърът не те отвява назад. Що не ги отрежеш и не ги направиш на още един костюм? Няма как да стане по-грозен от този, който носиш сега. А може и да ти направят красива женска лента за коса.
Видно беше, че подигравките за дрехите му явно го дразнеха повече от тези за Ъндъруд. Приоритетите му със сигурност се бяха променили през годините. Бореше се да овладее яда си, опипвайки неспирно маншетите.
— Виж се само — казах. — Толкова много нови малки навици. Басирам се, че ги копираш от някой от безценните си магьосници.
Ръката му моментално се отдръпна от косата.
— Не, не е така.
— Сигурно и в носа си бъркаш като госпожица Уитуел, толкова отчаяно искаш да си като нея.
При все че беше лошо да се върна, бе хубаво отново да го видя как се гърчи от ярост. Оставих го да подскача из своята пентаграма за малко.
26
След една сложна поредица от кражби и лъжи, Натаниел (малко или много) бе причинил кончината на господаря си преди две години. По онова време това измъчваше съвестта му. Бях заинтригуван да разбера дали все още е така.
27
Това се нарича ирония. Уитуел всъщност беше адски неприятен индивид. Висока и кокалеста, крайниците й приличаха на дълги сухи клечки. Чудех се как ли не се подпалва, като кръстоса крака.