Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити се замисли.
— Не е лесно. Тук винаги има непознати. Ние сме близо до кея, разбира се. Чужди моряци, търговци… трудно е да ги запомниш.
— Не сте видели нищо определено, което да си спомните?
Кити сериозно се замисли.
— Опасявам се, че не.
Усмивката на мъжа стана разочарована.
— Е, елате при нас, ако видите нещо. Има големи награди за информаторите.
— Със сигурност ще го направя.
Очите му я стрелнаха на излизане; той се обърна. Миг по-късно се беше измъкнал и пресичаше улицата към следващия магазин. Кити забеляза, че бе забравил да си дръпне обратно качулката въпреки изливащия се дъжд.
Един по един другите изникнаха от нишите и измежду етажерките. Кити погледна Ан и Фред въпросително. И двамата бяха пребледнели и се потяха.
— Явно не е бил човек — рече тя сухо. Фред поклати глава.
Ан каза:
— Нещо с глава на бръмбар, цялото черно и с червена уста. Пипалата му стърчаха, почти те докосваха. Ух, как може да не знаеш?
— Това не е един от талантите ми — каза накратко Кити.
— Приближават се — промърмори Ник. Очите му се бяха уголемили; говореше едва ли не на себе си. — Трябва да направим нещо по-определено скоро или ще ни пипнат. Само една грешка ще е достатъчна…
— Хопкинс има план, мисля. — Ан се опитваше да вдъхне увереност. — Той ще ни донесе напредък. Ще видите.
— Надявам се — каза Стенли. Той изруга. — Иска ми се да можех да виждам като теб, Ан.
Тя присви устни.
— Не е приятна дарба. А сега, демон или не, искам да прегледам нещата, които откраднах. Кой иска да дойде в избата? Знам, че навън е влажно, но е само на няколко пресечки… — Тя се огледа.
— Червени пипала… — Фред потръпна. — Трябваше да ги видиш. Покрити с малки кафяви власинки…
— Беше прекалено близо — рече Стенли. — Ако беше дочуло разговора ни…
— Само една грешка ще е достатъчна. Само една и ще ни…
— О, млъквай, Ник. — Кити затръшна обратно капака на тезгяха и се затътри през магазина. Тя знаеше, че просто изпитва това, което всички те изпитваха: клаустрофобията на преследваните. В ден като този, с безспирно барабанящия навън дъжд, те бяха ограничени да се разтакават безпомощно на закрито, състояние, което изостряше постоянното им чувство на страх и изолация. Бяха отрязани от останалата част от града, гъмжащ от лоши и умни сили, насочени против тях.
Това не бе ново усещане за Кити. Тя никога не се беше отървавала от него, нито веднъж в продължение на три дълги години. Не и след нападението в парка, когато светът й се бе преобърнал с краката нагоре.
12
Бе изминал може би час преди един господин, който разхождаше кучето си, да намери телата на моста и да се свърже с властите. Скоро след това бе пристигнала линейка и Кити и Якоб бяха махнати от погледите на обществеността.
Тя се бе събудила в линейката. Някъде далеч се появи малък светъл прозорец и известно време тя го гледа как се приближава, криволичейки бавно през тъмнината. В светлината се движеха малки фигурки, но тя не успяваше да ги види ясно. Имаше усещането, че ушите й са запушени с коркови тапи. Светлината постоянно се усилваше, после внезапно нахлу и очите й се отвориха. С болезнено изпукване звуците се върнаха в ушите й.
Лицето на една жена се взираше надолу към нея.
— Опитай да не се движиш. Ще се оправиш.
— Какво… какво…?
— Опитай се да не говориш.
Внезапно се паникьоса и паметта й се върна.
— Онова чудовище! Онази маймуна! — Напъна се, но разбра, че ръцете й са закопчани за количката.
— Моля те, скъпа. Недей. Ще се оправиш. — Тя се отпусна назад, всеки мускул бе напрегнат. — Якоб…
— Твоят приятел? И той е тук.
— Добре ли е?
— Просто се опитай да си почиваш.
И дали от движението на линейката, или от умората дълбоко в нея, скоро тя все пак заспа. Събуди се в болницата и видя как сестрите й режат дрехите. Предната част на тениската и късите й панталони бяха овъглени и се трошаха, летяха из въздуха като късчета изгорял вестник. След като я облякоха в тънка бяла роба, за кратко тя бе център на вниманието: докторите се скупчиха около нея като оси около конфитюр, мереха пулса, температурата и проверяваха дишането й. После изведнъж се махнаха и Кити бе оставена да лежи сама в празното отделение.
След дълго време се появи една сестра.
— Уведомихме родителите ти — каза тя. — Идват да те приберат. — Кити я погледна неразбиращо. Жената спря. — Ти си доста добре — каза. — Явно черният акробат е минал точно покрай теб, засегнал те е само с вторичния удар. Ти си момиче с голям късмет.