Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Отне й известно време да го проумее.
— Тогава Якоб също е добре?
— Опасявам се, че той не е имал такъв късмет.
В нея се надигна ужас.
— Какво искате да кажете? Къде е той?
— Наблизо. Грижат се за него.
Тя се разплака.
— Но той стоеше до мен. Трябва да е добре.
— Ще ти донеса нещо за ядене, скъпа. Ще те накара да се почувстваш по-добре. Защо не пробваш да прочетеш нещо да се разсееш? На масата има списания.
Кити не чете списанията. Когато сестрата си отиде тя се измъкна от леглото и стъпи нестабилно на хладния дървен под. После, стъпка по стъпка, но все по-уверена в собствените си сили, тя прекоси утихналото отделение. Минаваше през ярки петна слънчева светлина под високите, сводести прозорци, докато стигна до коридора навън.
На отсрещната страна на коридора имаше врата. От вътрешната страна на прозореца на тази врата бе спусната завеска. След като се огледа бързо наляво и надясно, Кити заподскача напред, докато застана с ръце на дръжката. Тя се ослуша, но стаята от другата страна бе тиха. Кити натисна дръжката и влезе.
Представляваше проветрива стая, малка, с едно-единствено легло и огромен прозорец, гледащ към покривите на Южен Лондон. Слънцето пламтеше в жълто диагонално върху леглото, разделяйки го точно на две. Горната половина от леглото беше в сянката, както и заспалата фигура на него.
Стаята лъхаше обилно на нормалните болнични миризми — лекарства, йод, антисептици — но в основата на всички тях имаше друга, някак плътна миризма.
Кити затвори вратата, прокрадна се на пръсти през стаята и застана край леглото. Погледна Якоб и очите й се напълниха със сълзи.
Първо се ядоса на лекарите, че са обръснали главата му. Защо трябваше да го правят? Щеше да отнеме цяла вечност косата му да порасне отново, а и госпожа Хирнек обожаваше дългите му черни къдрици. Изглеждаше толкова неестествено с тези странни сенки по лицето… Чак тогава осъзна какви бяха сенките.
Там, където косата го бе предпазила, кожата на Якоб бе с нормалния си мургав цвят. Навсякъде другаде, от основата на врата до началото на косата, кожата беше обагрена и набраздена от вертикални вълнисти ивици в сиво и черно, цветовете на пепел и обгорено дърво. По лицето му не бе останал и сантиметър от нормалния му цвят, освен съвсем леко при веждите. Веждите му всъщност бяха обръснати: там се показваха два малки розово-кафяви полумесеца. А устните му, клепачите, висулките на ушите, всички те бяха обезцветени. Повече приличаше на племенна маска или карнавална статуя, отколкото на живо лице.
Гръдният му кош се издигаше и спадаше неравномерно под завивките. От устните му се носеше лек свирещ звук.
Кити се протегна и докосна ръката, лежаща на одеялото. Дланите му, които беше вдигнал, за да отблъсне дима, бяха в същите набраздени ивици като лицето му.
Докосването й предизвика реакция: главата се завъртя; по посинялото лице трепна тревога. Сивите устни се раздвижиха сякаш искаха да проговорят. Кити отдръпна ръка, но се наведе по-близо.
— Якоб?
Очите се отвориха така внезапно, че тя отскочи назад, удряйки се силно в единия ъгъл на масичката край леглото. Тя отново се наведе напред, въпреки че веднага осъзна, че той не е в съзнание. Очите гледаха право напред, широко отворени и невиждащи. На фона на сиво-черната кожа те изпъкваха бледи и ясни като два млечнобели опала. И тогава тя се зачуди дали не беше ослепял.
Когато лекарите дойдоха и доведоха със себе си господин и госпожа Хирнек, а и майката на Кити се мъкнеше шумно след тях, те я завариха коленичила край леглото, стиснала ръцете на Якоб, отпуснала глава на одеялото. Със сила успяха да я отделят от леглото му.
Вкъщи Кити на свой ред се измъкна от мъчителните въпроси на родителите си и се качи по стълбите до площадката на втория етаж в малката им къща. Стоя дълго пред огледалото, гледайки себе си, своето обикновено, чисто лице. Тя видя гладката кожа, гъстата черна коса, устните, веждите, луничките по ръцете си, бенката от едната страна на носа си. Всичко си беше точно както преди, а просто не трябваше да е такова.
Механизмът на правосъдието, такъв, какъвто беше, се задвижи тромаво. Още докато Якоб лежеше в безсъзнание в болничното легло, полицията посети семейството на Кити, за да вземе показания, което много ги разтревожи. Кити разказа, каквото знаеше, без много да уточнява, а една млада полицайка си водеше бележки през цялото време.
— Надяваме се, че няма да има проблеми, полицай — каза бащата на Кити, когато тя приключи.
— Не искаме това — добави майка й. — Наистина не искаме.
— Ще има разследване — каза полицайката, докато продължаваше да пише.