През страната на скипетарите

— Шериф, ти си истински великан! Наклоних глава и смирено обясних:

— Сигурно така е записано в книгата на живота. Какво да направя.

Двамата високо се изсмяха.

— Знаеш ли, Бибар, този човек въобще не подозира каква сила има — каза Сандар.

Бибар обаче недоверчиво ме наблюдаваше от тюрбана до сандалите и отвърна:

— Това не е просто великанска сила, той е и обигран. Подобна хватка човек може да направи само след дълго упражняване. Къде си научил това, шериф?

— При «виещите» дервиши в Стамбул. Често в свободното си време се боричкахме за развлечение.

— А, така ли? Вече вярвам, че си по-друг, отколкото изглеждаш. Имаш късмет, защото, ако искаше да ни измамиш, животът ти щеше да струва толкова, колкото този на муха в човката на птица. Но сега няма да се движиш с нас, а между нас. Трябва да се отнасяме с теб по-внимателно.

Върнахме се на предишното си място, като двамата ме сложиха между тях. Недоверието им се бе събудило. Положението ми се беше влошило, но въпреки това не се страхувах, защото с револверите си имах далеч по-голямо надмощие над тях.

Повече не говорихме. Двамата герои сигурно си мислеха, че при сегашните обстоятелства мълчанието е за предпочитане. Ако все пак имах някакви притеснения, те изобщо не бяха свързани с мен, а със спътниците ми. Може би въобще нямаше да забележат бележката ми или пък минаващите преди тях хора щяха да я откъснат по някаква причина.

Не е много приятно чувството, което човек изпитва, седейки между двама силни като мечки и въоръжени до зъби разбойници. Това, че в Турция има куп такива хора, може лесно да се обясни, защото е свързано с тамошните условия. В почти всеки брой на който и да е вестник можеше да се прочете за непозволено преминаване на границите, за разбойнически нападения и грабежи. Правителството беше издало наредба, в която заповядваше всеки съдия най-сетне да започне да действа според закона. Един известен и «могъщ» паша беше отправил към Високата порта заплахата, че веднага ще напусне длъжността си, ако не му бъде позволено да наказва взелите вече връх в района му разбойнически нападения. Чудно ли е тогава, че по тези места пътникът е трябвало сам да защитава правата си, защото няма кой друг да направи това?

Нима е непонятно, че непрекъснато се появяват нови банди веднага след унищожаването на някоя стара? Мирният жител се е виждал едва ли не принуден, да се съобразява с тези хора. Те са били истинските господари и са се разпореждали по жесток начин.

Дълго седяхме така и накрая търпението ми вече започна да се изчерпва. Най-сетне отдясно се чу шум.

— Слушай? Някой идва — каза Сандар и грабна брадвата си. — Може би са те!

— Не — отвърна брат му. — Само един конник е. Излиза от завоя.

Обърнах се назад и за своя радост видях, че идва Омар, и то сам. Значи бяха намерили и прочели бележката ми. Омар приближаваше бавно, с ниско наведена глава, като човек, потънал в мислите си. Не се оглеждаше нито надясно, нито наляво.