Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
— Как можем да го направим тук?
Артемис напрегна мозъка си. Докато се подготвяше за операцията по отвличане на фея миналата година, той беше запаметил дълги цитати от феината Книга.
Той допълзя до Зеленика и започна да претърсва джобовете й.
Сърцето на Кореноплод щеше да се пръсне от безпокойство.
— Небеса, Кално създание, какво правиш?
Артемис дори не вдигна поглед към него.
— Миналата година Зеленика избяга, защото имаше жълъд.
По някакво чудо началникът се отърва от разрив на сърцето.
— Имаш пет секунди, Фоул. Говори бързо.
— Офицер като Зеленика не би забравил да вземе със себе си нещо толкова важно. Бих се обзаложил…
Кореноплод въздъхна.
— Добра идея, Кално създание. Но жълъдите трябва да са прясно откъснати. Ако тогава не бяхме спрели времето, онзи жълъд нямаше да свърши работа. Имаш два дни на разположение, умнико. Знам, че преди време Вихрогон и Зеленика бяха разработили някакъв проект за запечатване на жълъди, но Съветът го отхвърли. Вероятно са сметнали, че това е ерес.
Това беше дълго изказване за началника. Той нямаше навика да се обяснява. Но дълбоко в себе си се надяваше. Може би, само може би. Зеленика никога не беше против да заобиколи някое и друго правило.
Артемис разкопча ципа на феината туника. На златна верижка около врата на Зеленика висяха два малки предмета. Личното й копие на Книгата, Библията на феите. Артемис знаеше, че ако го докосне без разрешението на Зеленика, то ще се възпламени. Но имаше и още нещо. Малка плексигласова сфера, пълна с пръст.
— Това е нарушение на наредбите — каза Кореноплод, макар че не изглеждаше много сърдит.
Зеленика се размърда и започна да излиза от ступора.
— Хей, началник! Какво е станало с окото ви?
Артемис не й обърна внимание. Счупи мъничката сфера в пода на вагона. В дланта му се изсипа пръст и малък жълъд.
— Сега трябва само да го заровим.
Началникът метна Зеленика на рамо. Артемис се опита да не гледа към мястото на някогашния й показалец.
— Време е да слезем от този влак.
Момчето видя полярния пейзаж, който профучаваше покрай стените на вагона. Слизането от влака не беше толкова лесно, колкото началникът се опитваше да го представи.
Бътлър пъргаво се спусна през прозореца на покрива, откъдето следеше ударния отряд на гоблините.
— Радвам се да те видя в добра физическа форма — сухо отбеляза Артемис.
Прислужникът се усмихна.
— И аз се радвам да ви видя, господарю.
— Е? Какво видя там горе? — попита Кореноплод и с това прекъсна радостните приветствия.
Бътлър сложи ръка на раменете на младия си господар. Щяха да поговорят по-късно.
— Гоблините си отидоха. Чудна работа. Двама от тях се спуснаха, за да огледат обстановката и тогава третият ги застреля в гръб.
Кореноплод кимна.
— Надпревара за власт. Най-страшните врагове на гоблините са самите те. Но сега ние трябва да слезем от влака.
— След около половин хвърлей идва друг завой — каза Бътлър. — Това е най-добрата възможност.
— Така, а как ще слезем? — попита Артемис.
Бътлър се усмихна.
— „Ще слезем“ е твърде меко казано за онова, което имам предвид.
Артемис изпъшка. Пак тичане и скачане.
Умът на Вихрогон пушеше като морски охлюв в дебел слой мазнина. Все още имаше някакъв изход, ако Мъх не го убиеше на място. Един изстрел — и всичко щеше да свърши. Кентаврите не притежаваха магическа сила. Нито капка. Оправяха се само с мозък. Също така със способността да стъпкват неприятелите с копита. Но Вихрогон имаше предчувствието, че Мъх няма да го убие веднага. Беше прекалено зает с това да злорадства.
— Хей, Вихрогоне — каза лейтенантът. — Защо не използваш интеркома? Да видим какво ще стане.
Вихрогон можеше да се досети какво ще стане.
— Не се тревожи, Трънак. Няма да правя резки движения.
Мъх се изсмя. Изглеждаше наистина щастлив.
— Трънак? Вече си говорим на малки имена, а? Сигурно започваш да разбираш колко си загазил.
Вихрогон тъкмо започваше да го разбира. Зад огледалните стъкла техническите кадри на Полицията на Нисшите елементи се мъчеха да издирят предателя, а нямаха и представа за драмата, която се разиграваше на по-малко от два метра от тях. Кентавърът ги виждаше и чуваше, но те него — не.
Вихрогон сам беше виновен за това. По негово настояване отдел „Операции“ беше изграден по собствените му параноични стандарти. Работното му място представляваше титанова кабина с формата на куб и бронирани стъкла. В цялото помещение нямаше нищо — дори фиброоптичен кабел, — което да го свързва с останалия свят.