Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
— Едно.
Завоят наближаваше. Артемис го виждаше с крайчеца на окото си. Влакът щеше да забави скорост или да дерайлира.
— Две.
Силите на капитан Бодлива Зеленика бяха на изчерпване. Вятърът мяташе телцето й като ветропоказател.
— Три!
Артемис дръпна с цялата сила на тънките си ръце. Зеленика затвори очи и се пусна, ужасена от мисълта, че поверява живота си на това Кално създание.
Артемис разбираше малко от физика. Той точно изчисли секундите на броене, за да се възползва от амплитудата на люлеене, инерцията и движението на влака. Но природата винаги прибавя по нещо, което не може да бъде предсказано. В този случай нещото беше малък процеп между две секции на железопътната линия. Не беше достатъчен, за да дерайлира локомотивът, но накара влака да подскочи.
При това подскачане вратата на вагона се блъсна в рамката като петтонна гилотина. Но Зеленика като че ли остана невредима. Артемис не можеше да бъде сигурен, защото феята се блъсна в него и го събори на дървения под. Но доколкото виждаше, не беше ранена. Поне главата й бе още на раменете, а това беше добре. Само му се стори, че е в безсъзнание. Може би имаше травма.
Артемис почувства, че сам губи съзнание. Мрак поглъщаше всичко наоколо като коварен компютърен вирус. Той се търкулна встрани и падна на гърдите на Зеленика.
Това имаше по-тежки последствия, отколкото можете да си представите. Тъй като Зеленика също беше в безсъзнание, магията й работеше на автопилот. А неконтролираната магия тече като електрически ток. Лицето на Артемис се допря до лявата ръка на феята и започна да поглъща потока сини искрици. И макар че това бе добре за него, за нея беше много зле. Защото макар и Артемис да не го знаеше, Зеленика се нуждаеше от всяка магическа искрица. Част от тялото й бе останала извън вагона.
Началникът Кореноплод тъкмо завъртя лебедката на въжето, когато изведнъж нещо му бръкна в окото.
Гоблинът Д’Нал извади малко триъгълно огледалце от туниката си и погледна дали люспите му са гладки.
— Тези крила „Гномски“ са страхотни. Мислиш ли, че ще ни позволят да ги задържим?
Амон се намръщи. Не че се забелязваше. Физиологията на гоблините ограничаваше до голяма степен движенията на лицевите мускули.
— Млъкни, топлокръвен глупак!
Топлокръвен. Това беше много сериозна обида за всеки член на Бюа Кел.
Д’Нал се наежи.
— Внимавай, приятелче, или ще ти изтръгна от гърлото раздвоения език!
— Няма да имаме езици, ако онези елфи избягат! — сопна се Амон.
Вярно беше. Босовете не обичаха разочарованията.
— Какво да правим сега? Тук аз съм хубавецът. Това означава, че сигурно ти трябва да си умникът.
— Ще стреляме по влака — намеси се Нил. — Просто е.
Д’Нал нагласи своите Гномски Двупалубни и се приближи към най-младия от групата.
— Идиот — отсече той и ловко го плесна по главата. — Това нещо е радиоактивно, не подушваш ли? Един изстрел — и ще станем на пепел. Вятърът ще ни отвее.
— Умно — призна Нил. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
— Благодаря ти.
— Пак заповядай.
Амон се спусна до петстотин фута височина. Изкушението беше голямо. С един премерен изстрел можеше да свали елфа, който се държеше за стената на вагона, с друг да разкъса на парчета човека на покрива. Но не можеше да рискува. Ако се отклонеше на един градус от целта, никога вече нямаше да яде спагети от вонящи червеи.
— Добре — обяви той в микрофона си. — Ето какъв е планът. При тази радиация обектите ще умрат за минути. Ще следваме влака, колкото да се уверим. После ще се върнем и ще кажем на генерала, че сме видели труповете.
Д’Нал се спусна до него.
— А виждаме ли труповете?
Амон изстена.
— Разбира се, че не, глупако! Искаш ли очите ти да изсъхнат и да паднат?
— Тц.
— Правилно. Значи се разбрахме?
— Разбрахме се — отговори Нил и извади своя лазер „Зурла Бунтар“. Застреля другарите си в гръб. Отблизо, почти от упор. Нямаха никакъв шанс. Проследи падането на телата във визьора си. Снегът щеше да ги покрие за минути. Никой нямаше да се препъне в странните им тела, преди снегът да се стопи.
Нил прибра оръжието в кобура и зададе на полетния си компютър координатите на летището за совалки. Ако някой се вгледаше по-отблизо в люспестото му лице, можеше да различи самодоволната усмивка. В града се бе появил нов лейтенант.
Глава 9: Несигурно убежище