Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
След секунди двамата залепнаха за стената на вагона и поради намаленото си тегло успяха да се задържат. Засега. Но беше само въпрос на време гравитацията да ги притегли към железните колела.
Артемис се хвана за стъпалото до Зеленика.
— Какво да направя?
Тя кимна към джоба на ръкава си.
— Вътре. Малко шишенце. Извади го.
Артемис отлепи капака на джоба и извади малък пулверизатор.
— Добре. Взех го.
— Хубаво. Сега е твой ред, Фоул. Качи се на покрива.
Артемис зяпна.
— Да се кача…
— Да. Това е единствената ни надежда. Трябва да отворим тази врата, за да вкараме вътре Бътлър и началника. На два хвърлея от тук линията прави завой. Ако влакът забави скорост, те падат.
Артемис кимна.
— А шишенцето?
— Киселина. За катинара. Механизмът е от вътрешната страна. Закрий лицето си и се пъхни през дупката. Излей цялото шишенце. Внимавай да не се залееш.
Това беше дълъг разговор за подобни обстоятелства. Особено сега, когато всяка секунда бе от значение. Артемис реши да не губи време в сбогуване.
Той се покатери на следващото стъпало, като се притискаше с цяло тяло към стената на вагона. Вятърът плющеше по дължината на влака, като забиваше ледени иглички. Те жилеха като пчели. Въпреки това Артемис свали ръкавиците си и затрака със зъби. По-добре беше да замръзне, отколкото да попадне под колелата.
Нагоре. Стъпало по стъпало, докато главата му се показа над вагона. Сега за вятъра нямаше никаква преграда. Той блъскаше в челото му и си пробиваше път чак до гърлото. Артемис примижа срещу виелицата на покрива. Ето! В центъра. Люк. Насред стоманената пустиня, гладка като стъкло. Нямаше нищо, за което да се улови, на разстояние от пет метра. Артемис реши, че тук силата не върши работа. Най-после имаше възможност да използва ума си. Кинетика и инерция. На теория изглеждаше просто.
Като се държеше за предния ръб на вагона, Артемис запълзя по покрива. Вятърът се промъкваше под краката му и ги вдигаше на пет сантиметра от повърхността, като заплашваше да го отнесе.
Артемис обхвана ръба с пръсти. Пръстите му не бяха силни. От месеци насам той не беше държал в ръце нищо по-тежко от мобилен телефон. Ако имахте нужда от някого, който да препечата „Изгубения рай“ за по-малко от двадесет минути, Артемис беше вашият човек. Но да се държи за ръба на покрив във виелица! Не сте познали. Но, за щастие, това също беше част от плана.
За част от секундата преди ставите на пръстите му да изхвръкнат, Артемис се пусна. Въздушният поток го запрати право в металния капак на люка.
Отлично, би казал той, ако в дробовете му имаше поне един кубически сантиметър въздух. Но дори да го беше казал, вятърът щеше да отнесе думите, преди да са стигнали до ушите му. Имаше няколко секунди, преди вятърът да запрати туловището му в ледената степ. Щеше да бъде като топовен салют за гоблините.
Артемис извади шишенцето с киселина от джоба си и стисна горната част със зъби. Капка от киселината прелетя покрай ухото му. Но сега нямаше време да се тревожи за това. Нямаше време за нищо.
Люкът беше заключен с голям катинар. Артемис пръсна два пъти. Трябваше да стигне.
Ефектът не закъсня. Киселината разяде метала, както лава пробива лед. Феина технология. Най-добрата в подземния свят.
Катинарът се отвори и вятърът заблъска капака. Той се вдигна и Артемис падна върху пале с варели. Не изглеждаше много елегантно.
Движението на влака го накара да се търкулне от варелите. Приземи се по гръб, с лице към три триъгълника — знак за радиация, отпечатан на всеки контейнер. За щастие варелите бяха запечатани, макар че някои бяха ръждясали.
Артемис се търкулна по полегатия под и падна на колене до вратата. Дали капитан Бодлива Зеленика още се държеше или вече беше сам? За пръв път в живота си. Съвсем сам.
— Фоул! Отвори вратата, кално влечуго!
Добре. Все пак не беше сам.
Като закри лицето си с ръка, Артемис напръска тройното резе на вагона с феина киселина. Резето веднага се стопи и потече по земята като меркуриев поток. Артемис дръпна плъзгащата се врата. Зеленика висеше на стената на вагона с мрачно лице, което пушеше на места, там където радиацията беше прояла гела. Артемис я грабна за колана.
— На три.
Зеленика кимна. Нямаше сили да говори.
Артемис разкърши пръсти. Надяваше се да не го подведат. Ако се измъкнеше жив от тук, щеше непременно да си купи един от онези нелепи спортни уреди, които се предлагаха в телевизионните реклами.