Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Нямаме — каза Кейл.
— Тогава трябва да си намерите. В Мемфис ако нямаш пари, значи за нищо не ставаш. А щом за нищо не ставаш, все някой ще реши да те използва както му е изгодно.
— Какво искаш да…
— Стига въпроси. Уморен съм и всичко ме боли. Ще разговаряме на сутринта. — ИдрисПюк им намигна. — Ако още съм тук.
С тия думи той легна на една страна и след пет минути захърка.
Предположиха, че това е поредната му странна шега, но когато се събудиха на другата сутрин, от ИдрисПюк нямаше и следа.
Капитан Брамли побесня и нарита трите момчета, но макар от това да им стана доста зле, не личеше на него да му е станало по-добре. Рива дотича и го помоли да спре.
— Защо биха останали тук, ако са му помогнали да избяга? — изтъкна отчаяно тя. — Не е честно!
Тъй като знаеха от опит, че нищо на този свят не е честно, момчетата мълчаха стоически и се стараеха да държат по-нежните части от телата си настрани от островърхия ботуш на капитан Брамли. За техен късмет той се оказа обикновен грубиян, далеч под нивото на изкусните садисти, с които бяха свикнали. Представата им за съответствието между провинение и наказание бе също тъй нелепа, като например куче с пет крака или често повтаряното от свещениците обещание на Обесения Изкупител, че който нарани дете, ще се пържи навеки в ада. В Светилището момчетата често чуваха притчи и разкази за добрината на Светия Изкупител и неговата обич към най-малките, чието щастие била най-висшата цел в живота. Отначало фактът, че често биваха малтретирани без причина преди тези проповеди за обич и добрина, а често и подир тях, пораждаше у децата горчивина и омраза. С годините обаче противоречието преставаше да съществува, а думите на утеха и радост влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Те бяха просто думи.
След като си изкара първоначалната ярост върху момчетата, Брамли се нахвърли върху сержанта и ефрейтора, които уморено и търпеливо чакаха своя ред.
— Ти! — изрева той на сержанта. — Ти, дебела и тлъста торба с лайна. И ти! — Той се обърна към доста по-дребния ефрейтор. — Ти, мършава, дребна торба с лайна. Вземете десет от най-добрите си хора и намерете онзи негодник ИдрисПюк. А ако не ми го докарате жив, мислете му!
После се обърна и тръгна към палатката си.
— Продължавайте да разпитвате пленниците — изкрещя той през рамо.
Сержантът въздъхна със сдържано раздразнение.
— Ефрейтор, чу какво нареди капитанът.
Ефрейторът пристъпи към трите момчета, които се бяха сгушили до колелото на каруцата със свити колене.
— Знаете ли нещо за бягството на затворника?
— Не! — изкрещя яростно Клайст, но личеше, че е уплашен.
— Затворникът казва, че не знае — докладва спокойно ефрейторът.
— Питай го дали е сигурен, ефрейтор.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм — каза Клайст. — За Бога, защо му е да ни казва къде отива?
— Момчето има право, сержант.
— Да — каза уморено сержантът. — Има право. — Той помълча. — Вдигни седми взвод и събуди разузнавача Калхун. Тръгваме след десет минути.
Войниците наоколо се разпръснаха и момчетата и Рива останаха сами, сякаш нищо не се бе случило. Тя коленичи до тях и ги огледа със сърцераздирателна жалост — чувство, което може би само Хенри Мъглата оцени. Когато бяха двамата в Келявите земи, веднъж той я забеляза тайно да се вглежда в безбройните белези по гърба му, докато се миеше гол до кръста в един поток. Макар че за пръв път срещаше женско съчувствие, той неволно се поддаде на странната му и неразбираема сила.
След малко целият лагер се раздвижи. Нахраниха пленниците с каша и поеха на път. Преди да я отведат, Рива развълнувано им прошепна, че след два дни ще бъдат в Мемфис. Тримата не бяха в състояние да споделят нейния ентусиазъм, тъй като нямаха представа какво ги очаква там.
— Онзи старец, когото се канехме да спасим — каза Клайст на Рива — мъртъв ли е?
— Мисля, че не.
— Опитай се поне веднъж да бъдеш полезна и разбери със сигурност — каза Клайст.
От грубия тон очите й се разшириха и почнаха да се замъгляват.
— Остави я на мира — намеси се Хенри Мъглата.
— Защо? Ако той умре, ще ни обесят. Не разбирам как може да язди към Мемфис с дебелия си задник, без да се интересува от това.
Влагата в очите й мигновено отстъпи място на възмущение.
— Защо все повтаряш, че съм дебела? Точно такава трябва да бъда.