Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Дагни, Дагни, Дагни — гласът му звучеше не сякаш изричаше признание, на което се беше съпротивлявал с години, а сякаш просто повтаряше нещо, което се знае, и се смееше на претенцията да не се казва — разбира се, че те обичам. Уплаши ли се, когато той ме накара да го кажа? Ще го казвам толкова често, колкото искаш — обичам те, скъпа, обичам те, винаги ще те обичам, не се бой за мен, не ме интересува дали ще те имам някога пак, какво значение има? Ти си жива и си тук, и вече знаеш всичко. И то е толкова просто, нали? Виждаш какво е и защо трябваше да те изоставя, нали? — той посочи долината. — Това е — твоята земя, твоето царство, твоят свят. Дагни, винаги съм те обичал и това, че те изоставих — тъкмо в това беше любовта ми.

Той пое ръцете й и ги притисна към устните си, задържа ги, без да мърда — не като целувка, а като дълъг миг на покой, сякаш усилието от речта беше отвличане от факта на нейното присъствие, сякаш се разкъсваше от твърде много неща, които да каже, от натиска на всички думи, струпани в мълчанието на годините.

— Жените, които преследвах — не си повярвала, нали? Никога не съм докосвал и една от тях — но мисля, че го знаеш, че винаги си го знаела. Плейбоят беше роля, която трябваше да играя, за да не позволя на мародерите да ме заподозрат, докато разрушавах „Д’Анкония мед“ пред очите на целия свят. Това е дупката в системата им — те са тръгнали да се борят с всеки човек с чест и амбиции, но само да видят някой безполезен и пропаднал тип, и си мислят, че им е приятел, мислят, че са в безопасност — в безопасност! Това е техният възглед за живота, но вече научават доколко злото е безопасно, а некомпетентността — практична! Дагни, тъкмо в нощта, в която разбрах за пръв път, че те обичам — точно тогава разбрах и че трябва да замина. Когато влезе в хотелската ми стая, в онази нощ, когато видях как изглеждаш, какво представляваш, какво значиш за мен — и какво те очаква в бъдеще. Ако беше нещо по-малко, можеше и да ме спреш за кратко. Но това беше ти, ти, окончателният аргумент, който ме накара да те напусна. Помолих те за помощ през онази нощ — срещу Джон Голт. Но знаех, че ти си най-доброто му оръжие срещу мен, въпреки че нито ти, нито той го знаехте. Ти беше всичко, което той търсеше, всичко, за което ни казваше да живеем или да умрем, ако трябва… Бях готов за него, когато внезапно ме извика да дойда в Ню Йорк през онази пролет. Не бях го чувал от известно време. Той се бореше със същия проблем, с който и аз. Но той го реши… Помниш ли? Това беше времето, когато не беше получавала новини от мен в продължение на три години. Дагни, когато поех бизнеса на баща си, когато започнах да работя с промишлената система на целия свят — тъкмо тогава започнах да съзирам същността на злото, за която бях подозирал, но която смятах за твърде чудовищна, за да й повярвам. Видях събиращата данъци сган, която беше раснала векове наред като тумор върху „Д’Анкония мед“ и ни източваше без никакво право; видях правителствените наредби, приети, за да ме смажат, само защото имах успех, и да помогнат на моите конкуренти, само защото те бяха шляещи се некадърници; видях профсъюзите, които печелеха всеки иск срещу мен, само защото имах способността да правя тяхната прехрана възможна; видях, че да искаш пари, които не можеш да спечелиш, се смята за справедливо искане, но ако ги спечелиш, това се осъжда като алчност; видях политиците, които ми намигаха и ми казваха да не се притеснявам, защото можело просто да работя малко по-упорито и да ги надхитря всички. Погледнах отвъд моментните печалби и видях, че колкото по-усилено работя, толкова повече се затяга въжето около шията ми, видях, че енергията ми отива по дяволите, че върху паразитите, които се хранят от мен, са поникнали други, че са хванати в собствения си капан — и че за това няма причина, няма известен отговор, че тръбите от канализацията на света, които източват производителната му кръв, водят до някаква влажна мъгла, която никой не е посмял да пробие, а хората само вдигат рамене и казват, че животът на земята може да е и само зло. И тогава прозрях, че цялата световна промишленост, с всичките си великолепни машини, с пещите за хиляди тонове метал, с трансатлантическите кабели, обзаведените с махагон офиси, борсите, ослепителните електрически реклами, с мощта и богатството си — че всичко това се управлява не от банкери и бордове на директорите, а от всеки небръснат хуманист във всяка кръчма, от всяко подуто, злобно лице, което проповядва, че качеството трябва да се наказва само защото е качество, че целта на способностите е да служат на некомпетентността, че човекът има право да съществува единствено заради другите… Знаех го. Не виждах начин да се боря с това. Джон намери начина. Само двама души бяхме с него в нощта, когато отидохме в Ню Йорк в отговор на повикването му, Рагнар и аз. Каза ни какво трябва да направим и до какви хора трябва да стигнем. Беше напуснал „Двайсети век“. Живееше в една таванска стая в мизерен квартал. Отиде до прозореца и посочи небостъргачите на града. Каза, че трябва да угасим светлините на света, и когато видим светлините на Ню Йорк да угасват, ще знаем, че сме свършили работата си. Не поиска да се присъединим към него веднага. Каза ни да го обмислим и да претеглим всичко, което ще ни причини това. Аз му дадох отговор на сутринта на втория ден, а Рагнар — няколко часа по-късно, следобед… Дагни, това беше сутринта след последната ни нощ заедно. Бях видял, като видение, от което не можех да избягам, за какво трябва да се боря. Така изглеждаше ти през онази нощ, така говореше за железницата си, по който изглеждаше, когато се опитвахме да видим силуета на Ню Йорк от върха на една скала над река Хъдсън — трябваше да те спася, да разчистя пътя ти, да те оставя да намериш града си. Трябваше да не ти позволявам да се спъваш до края на живота си, докато си пробиваш път из отровната мъгла, а очите ти още гледат право напред, както гледаха на слънчевата светлина, и се опитват да открият края на пътя ти, но намират там не кулите на града, а някакво тлъсто, мокро, безмозъчно създание, което реализира радостта си от живота като гълта джин, докато ти си похабила твоя живот, за да плащаш! Ти да не познаеш радостта, за да може той да я познае? Ти да служиш за храна на чуждото удоволствие? Ти да си средството, а нечовеците да са целта? Дагни, това видях, това не можах да им позволя да ти причинят! Нито на теб, нито на всяко дете, което изглежда като теб, когато се обърне към бъдещето, нито на когото и да е с твоя дух, способен да изпита и един миг, в който да е гордо, невинно, уверено и радостно жив. Това беше моята любов, именно това състояние на човешкия дух, и аз те оставих, за да се боря за него, но знаех, че ако трябва да те изгубя, именно теб ще печеля отново с всяка година от битката. Но сега разбираш, нали? Видяла си долината. Това е мястото, което искахме да достигнем като деца, ти и аз. Достигнахме го. Какво повече мога да искам? Само да те видя тук. Не каза ли Джон, че си още стачкоизменник? Е, добре, само въпрос на време е, но ще станеш една от нас, защото винаги си била, и ако не го съзираш напълно, ние ще почакаме, за мен няма значение, стига само да си жива, стига само да не трябва да летя над Скалистите планини и да търся останките от самолета ти!