Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
След няколко тихи думи с мъжа на вратата Чан бе въведен в стаята на Юргинс, цялата в гоблени и осветена от кристални лампи с всевъзможни деликатни пискюли. Въздухът бе пропит с благовония. Юргинс седеше на бюрото си. Познаваше Чан достатъчно добре, за да го приеме насаме, но и да остави вратата отворена с един телохранител наблизо. Чан седна срещу него, извади банкнота и му я показа. Юргинс нетърпеливо потропваше с пръсти по бюрото.
— Какво мога да направя за вас днес, Кардинале? — Кимна към банкнотата. — Официална молба за нещо изискано? За нещо… екзотично?
Чан се насили да се усмихне мило.
— Работата ми е по-проста. Търся една млада жена, чието име може би е Изобел Хейстингс и която вероятно се е върнала тук — или в някое друго заведение — рано тази сутрин, с черна пелерина и силно окървавена.
Юргинс се намръщи и кимна.
— Та значи търся нея.
Юргинс отново кимна. Чан срещна погледа му и бавно се усмихна. По някакъв естествен подлизурски импулс Юргинс също се усмихна.
— Освен това — Чан направи пауза, за да подчертае думите си — се интересувам от другите двама, които вече са изгубили времето ви да питат за нея.
Юргинс се ухили широко.
— Разбирам. Разбирам. Вие сте умен човек, Кардинале, винаги съм го казвал.
— Предполагам, че са били мъж с черна униформа и жена с кестенява коса, добре облечена, с… изгаряне с някаква странна форма около очите. Прав ли съм?
— Да! — Юргинс се ухили. — Той дойде рано сутринта — събуди ме. А тя — малко след обяда.
— И какво им казахте?
— Това, което ще трябва да кажа и на вас, опасявам се. Името не ми говори нищо. И не съм чувал за такова окървавено момиче нито от тук, нито от други домове. Съжалявам.
Чан се наведе напред и пусна банкнотата на бюрото.
— Няма значение. Не очаквах да знаете. Кажете ми за другите двама.
— Бяха каквито вие казахте. Мъжът бе някакъв офицер — не се интересувам от военните, нали знаете — някъде ваша възраст, доста настоятелен и зъл тип. Не схващаше, че не съм под негово командване, ако ме разбирате. Жената каза, че била сестра на момичето, беше доста красива, както казахте, с изключение на изгореното. Но пък ние имаме клиенти, които харесват точно такива неща.
— А какви са имената им, или имената, с които ви се представиха?
— Офицерът каза, че е майор Блак. — Юргинс се ухили самодоволно на очевидно фалшивото име. — Жената се представи като госпожа Марчмур. — Изкиска се със зловеща наслада.
— Както казах, щях да се радвам да й предложа работа, ако не беше деликатността на случая, че сестра й е в неизвестност и така нататък.
„Втората пейка“ и „Старият палат“ се намираха в двата края на северния бряг и пътят му към втория бордей минаваше достатъчно близо до „Морският плъх“, така че той реши да се отбие и да види дали Карвър не е пратил съобщение. Не беше. Нетипично за Карвър, който се смяташе за толкова важен, че държеше подръка пратеници и куриери по всяко време. Може би беше в провинцията, което намаляваше вероятността между предната вечер и днешния ден Розамунд да е получила препоръки от него. Чан изтика тази мисъл от главата си. Беше притиснал Юргинс за подробности за униформата на офицера — сребърни нашивки и странен полкови знак на вълк, който поглъща слънцето — и можеше да се върне в Библиотеката точно преди да затвори. Но реши, че е по-важно да иде в „Палата“, колкото и малка да бе вероятността майорът и сестрата да са там. Лесно можеше да открие полка и да идентифицира офицера на сутринта, ако все още беше важно.
Пред „Морският плъх“ спря и огледа дрехите си колкото можеше по-обективно. Не ставаха. Трябваше да мине през стаята си, за да се преоблече — „Палатът“ имаше критерии за клиентите си. Изруга заради забавянето и забърза по тъмната улица.
Когато обаче стигна до сградата, видя, че вратата е разбита. Побутна я леко и тя се отвори с обичайното си скърцане.
Огледа слабо осветеното стълбище. В сградата бе тихо. Потропа с бастуна по вратата на хазайката. Госпожа Шнайдер обичаше джин, но още беше раничко да се е натряскала до безсъзнание. Натисна бравата — заключено.