Вината в нашите звезди

Тогава към масата се приближи едно сладко бузесто момиче, което каза здрасти на Лайда, а на мен се представи като Сюзън. Не знам какво й имаше, но отстрани на носа й личеше белег, който се спускаше към устата и пресичаше бузата и. Покрила беше белега с грим, който го подчертаваше само още повече. От цялото това стоене на крак се чувствах малко задъхана и затова казах:

— Мисля да поседна. — В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха Исак и майка му. Той носеше слънчеви очила и с едната ръка се държеше за лакътя на майка си, а в другата стискаше бастун.

— Хейзъл от групата за взаимопомощ, а не Моника — подхвърлих аз, щом се приближи.

— Хей, Хейзъл — усмихна се той. — Как я караш?

— Добре. Изглеждам много секси, откакто си сляп.

— Обзалагам се, че е така — отвърна той. Майка му го придружи до един стол и го целуна по главата, след което затътри крака обратно към асансьора. Исак напипа с ръка стола и седна. А аз заех мястото до него.

— Е, как си?

— Добре. Радвам се, че вече съм вкъщи. Гас ми каза, че си била в Интензивното?

— Да — отвърнах аз.

— Гадост.

— Вече съм по-добре. Утре заминавам за Амстердам заедно с Гас.

— Да, знам. Осведомен съм доста добре за живота ти, тъй като Гас не говори за нищо друго.

Усмихнах се. Тогава Патрик се прокашля и каза:

— Може ли всички да седнем? — После улови погледа ми и додаде: — Хейзъл! Много се радвам да те видя отново!

Всички заеха местата си и Патрик подхвана отново историята как се е простил с топките си, а аз бързо си припомних рутината в групата за взаимопомощ: общуването със знаци с Исак, съчувствието към всички в стаята, а също и извън нея, абстрахирането от разговора, за да се фокусирам върху затрудненото си дишане и болката. Животът си течеше постарому, дори без пълното ми участие, и аз не излязох от този унес, докато някой не ме повика по име.

Този някой беше Лайда Борбената. Лайда, която беше в ремисия. Русата, здрава, непоклатима Лайда, която беше в отбора по плуване на гимназията. Лайда, която се бе простила единствено с апендикса си и изричаше името ми, казвайки следното:

— За мен Хейзъл е истинско вдъхновение. Да, така е. Ден след ден се бори упорито с рака, всяка сутрин се събужда и продължава да се бори, без изобщо да се оплаква. Тя е толкова силна. Много по-силна е от мен. Ще ми се да имах нейната сила.

— Хейзъл? — подкани ме Патрик. — Какво ще кажеш за това?

Аз свих рамене и се обърнах към Лайда.

— Давам ти силата си в замяна на твоята ремисия — изпитах вина в мига, в който го изрекох.