Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Вдигнахме врява, почнахме да звъним с камбаната, за да привлечем вниманието им — те продължаваха да се движат. Накрая Махун и аз трябваше с пълзене да се промъкнем до носа и отсечем с брадва въжето. Нямаше време да го освобождаваме от свързващото въже. Като се връщахме към кърмовата куверта, видяхме как червени езици лижат купчините трески под краката ни.
Разбира се, на парахода скоро забелязаха изчезването на въжето. Параходът изсвири силно, светлините му описаха широк кръг, той ни приближи и спря. Всички се струпахме на кърмата и загледахме към него. Всеки моряк бе спасил някакво вързопче или торбичка с вещи. Изведнъж островръх пламък се стрелна нагоре и хвърли върху черното море кръг светлина, в центъра на който се полюшваха върху вълните един до друг двата кораба. Капитан Биърд, неподвижен и мълчалив, бе останал с часове върху капака на люка; сега той бавно се надигна и застана пред нас до вантите на бизанмачтата. Капитан Наш извика:
— Прехвърлете се на парахода! И по-бързо! Имам поща на борда. Ще откарам вас и вашите лодки в Сингапур.
— Благодаря! Няма нужда — отвърна нашият шкипер. — Трябва да останем на кораба докрай.
— Не мога да чакам повече — обяви първият. — Нали разбирате… поща.
— Да, да! При нас всичко е благополучно!
— Добре! Ще съобщя за вас в Сингапур… Сбогом!
И той махна с ръка. Нашите моряци кротко захвърлиха своите вързопи. Параходът пое напред и като излезе от осветения кръг, изведнъж изчезна за нас, защото яркият огън заслепяваше очите ни. И тогава узнах, че съм определен за командир на малката лодка и така за пръв път ще видя Изтока. Това ми хареса — верността към стария кораб също. Ще останем на него до края. О, вълшебство на младостта! Твоят пламък е по-ослепителен от заревото на горящия кораб! Този пламък хвърля магическа светлина върху широката земя и дръзко се стреми към висините! Гаси го само времето — по-жестоко, безмилостно и сурово от морето; и този пламък също като пламъка на горящия кораб е обграден от непрогледна нощ.
Старият капитан както винаги меко, но непреклонно ни съобщи, че нашият дълг повелява да се опитаме да спасим за застрахователното дружество колкото може повече от инвентара. И ние се отправихме на кърмата и се заловихме за работа, носът на кораба ярко пламтеше, та ни даваше обилна светлина. Измъкнахме цяла купчина боклуци. Какво ли не спасихме. Един стар барометър, прикрепен с безброй винтове, насмалко не ми коства живота; изведнъж ме обгърна дим и едва успях да се измъкна. Извлякохме запасите продукти, късове платно, кангали, въжета; кърмата заприлича на пазар за морски вещи, а лодките напълнихме до планшира. Човек би помислил, че старецът иска да вземе колкото може повече сувенири от първото си капитанство. Той беше много, много спокоен, но очевидно изгубил душевно равновесие. Няма да повярвате: искаше да вземе със себе си в баркаса спомагателната котва и предългото й въже. Казахме почтително: „Да, да, сър!“, а скришом хвърлихме и едното, и другото в морето. Там отправихме и тежката аптечка, два чувала със зелено кафе, кутия боя — представете си, боя! — и куп други неща. Сетне ми бе заповядано да сляза с двама моряци в лодките, да ги приготвим и бъдем готови, когато настъпи време да се изостави корабът.
Приведохме всичко в ред, поставихме мачтата на баркаса, който щеше да се командува от нашия шкипер, и после с удоволствие поседнах за миг. Лицето ми беше натъртено, цялото тяло ме болеше, усещах всяко свое ребро и бях готов да се закълна, че съм си повредил гръбнака. Лодките, вързани за кърмата, лежаха в дълбока сянка, а наоколо морето беше осветено от заревото на пожара. На носа се издигаше към небето огромен ярък пламък. Той гореше зловещо и издаваше шум, напомнящ плясък на криле и гръмотевичен тътен; отекваха пукот, взривове и от огнения конус се сипеха искри. Човек е обречен да се бори с несгоди, течащи кораби и кораби, които горят.
„Юдея“ бе застанала с борд към вълните и ме безпокоеше това, че при такъв вятър — слаб като въздишка — е трудно да удържаме лодките зад кърмата, където се намираха в безопасност; с присъщата си упоритост те се мъчеха да се приближат и разлюлеят до борда. Лодките се удряха в корпуса, доста близо идваха до огъня, а корабът ги връхлиташе и всеки момент мачтите можеха да паднат през борда. Аз и двамата ми моряци с все сила отблъсквахме с весла и канджи лодките, но това занимание ни омръзна, тъй като нямаше смисъл да се бавим тук повече. Не виждахме тези, които останаха на борда, и нямахме никаква представа защо се забавиха толкова. Моряците тихичко ругаеха и се налагаше не само да работя, но и да ги подканям, а на тях все им се искаше да се изтегнат на дъното на лодката и да зарежат всичко.