Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
В този миг Лиса просто не знаеше какво да каже. Защото той имаше право. Всичко, което й каза, беше вярно. Именно способността й да внушава ни бе позволила да се справим във външния свят без помощта на възрастните. Тъкмо така тя успя да убеди онези в банката да й разрешат да използва наследството си.
И все пак внушението се смяташе за също толкова вредно, както и използването на магията като оръжие. И защо не? Та това също беше оръжие. При това могъщо, с което много лесно някой можеше да бъде покорен. На мороите още от най-ранно детство им бе втълпявано, че внушението е нещо лошо, много лошо. Никого не обучаваха да го използва, въпреки че технически погледнато всеки морой владееше тази способност. Лиса просто неусетно бе започнала да използва внушението и вече не можеше да спре. Или както току-що Кристиан бе изтъкнал: тя умееше да завладява душите на мороите, а също на хората и дампирите. Или казано с други думи: на всички раси, като изключим стригоите, разбира се.
— И какво смяташ да правиш? — запита го тя. — Ще ме издадеш ли?
Той поклати глава и се усмихна.
— Не. Мисля, че е супер.
Тя го зяпна изумено, с разширени очи и бясно разтуптяно сърце. Нещо в извивката на устните му я заинтригува.
— Роуз смята, че си опасен — изтърси нервно тя. — Тя мисли, че ти си убил лисицата.
Не знаех какво да чувствам, след като бях въвлечена в този тъй странен диалог. Някои хора се плашат от мен, може би и той в това число.
Но очевидно той не беше сред тях, ако можеше да съди по оживлението, долавящо се в гласа му, когато заговори:
— Всички си мислят, че съм психически нестабилен, но мога да те уверя, че Роуз е десет пъти по-опасна от мен. Разбира се, така е много по-трудно да те прецакват, затова нямам нищо против. — Облегна се назад и прекъсна мига на интимност. — Освен това ти гарантирам, че не съм извършил онова. Открий кой го е сторил и тогава… тогава това, което направих с Ралф, ще изглежда детска игра в сравнение с това, което ще му сторя.
Галантното му предложение за страховито отмъщение не успя да постигне одобрение от страна на Лиса… но донякъде я развълнува.
— Не искам да вършиш нещо подобно. А колкото до онова, все още не зная кой го е направил.
Той се наведе към нея и улови китките й с длани. Понечи да каже нещо, но се спря и погледна изненадано надолу, галейки с палците си избледнелите, едва забележими белези. После пак вдигна очи към нейните. На лицето му се изписа нежност, нещо твърде странно за него.
— Може наистина да не знаеш кой го е извършил. Но все нещо знаеш. Нещо, за което упорито избягваш да говориш.
Тя се взря в него, а в гърдите й се надигна вихрушка от емоции.
— Не можеш да знаеш всички мои тайни — прошепна Лиса.
Кристиан отново сведе очи към китките й, сетне ги пусна и се усмихна сухо.
— Да, предполагам, че нямам право.
В този миг я обзе спокойствие, усещане, за което си мислех, че само аз съм способна да й вдъхна. Върнах се в собствената си глава, в моята стая, седнала на пода с тетрадката за домашното по математика. Ала после, без реално да осъзнавам защо, сграбчих тетрадката и с все сила я запратих към стената.
Прекарах останалата част от вечерта в размисъл и така чак до часа, за който бе уговорена срещата ми с Джеси. Спуснах се крадешком по стъпалата и влязох в кухнята — място, което можех да посещавам, стига да е набързо — и привлякох погледа му още докато прекосявах голямата предна зала.
Докато минавах покрай него, се спрях за миг и му прошепнах:
— На четвъртия етаж има малък салон, който никой не използва. Качи се по стълбата от другата страна на баните. Ще се срещнем там след пет минути. Ключалката на вратата е счупена.
Той се подчини на секундата и скоро се срещнахме в салона, за който се бяхме уговорили — тъмен, прашен, безлюден. Намаляването на броя на пазителите в течение на годините бе довело до опустяването на много помещения — тъжен знак за обществото на мороите, но точно сега се оказа ужасно удобно.
Джеси приседна на дивана, а аз се изпънах по гръб, като отпуснах краката си в скута му. Все още бях силно раздразнена от срещата на Лиса с Кристиан сред странно романтичната обстановка на онзи таван и в момента исках само да забравя за всичко.
— Наистина ли си дошъл тук, за да учиш, или е само извинение? — попитах го аз.