Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— О, разбирам. Затова ли било всичко? Че съм наранила твоята голяма, адски голяма мъжка гордост? И сега се опасяваш да не съсипя репутацията ти?
— Вече съм си извоювал репутацията, Роуз. Установил съм си принципи и от години живея според тях. Но тепърва ще се види какво ще направиш ти с твоите. — Гласът му отново стана твърд. — А сега се върни в стаята си… ако можеш да го направиш, без да се забъркаш с още някого.
— Това ли е твоят деликатен начин да ме наречеш мръсница?
— Чувам историите, които вие учениците си разказвате. И за теб съм чувал да се говорят разни неща.
Ооо! Искаше ми се да му изкрещя, че не е негова работа какво правя с тялото си, но нещо в гнева и разочарованието, изписани по лицето му, ме накара да занемея. Да разочаровам някого като Кирова, не беше болка за умиране, но да разочаровам Дмитрий… Спомних си колко горда се чувствах, когато той ме удостояваше с някоя и друга похвала по време на последните няколко наши практически упражнения. А сега, като видях как това изчезна в него… е, внезапно ме накара да се почувствам именно евтина, както ми намекна току-що.
Нещо се пречупи в мен. Примигнах, за да скрия сълзите си и само промълвих:
— Защо да е грях да търся някакво… не зная как да го нарека. Да кажем забавление? Знаеш, че вече съм на седемнадесет. Би трябвало да имам правото да се забавлявам.
— Ти си на седемнадесет и след по-малко от година ще ти бъде поверен нечий живот. Това е залог на живот и смърт. — Сега гласът му зазвуча още по-твърдо, но се долавяше и малко нежност в него. — Ако беше човек или морой, щеше да можеш да се забавляваш. Щеше да правиш това, което могат да правят всички други момичета.
— Но ти ми казваш, че не мога.
Той отмести поглед. Сега тъмните му очи се рееха в пространството. Сякаш се бе отнесъл някъде много далеч.
— Когато бях на седемнадесет, срещнах Иван Зеклос. Е, не бяхме като теб и Лиса, но станахме приятели и когато се дипломирах, той поиска да бъда негов пазител. Бях най-добрият ученик в нашето училище. В часовете обръщах внимание на всичко, обаче накрая и това не се оказа достатъчно. Така става в живота. Едно подхлъзване, един миг на отклонено внимание… — Въздъхна. — И сега е много късно това да се поправи.
Някаква буца заседна в гърлото ми, докато си мислех за това, че едно подхлъзване или миг на отклонено внимание можеха да костват живота на Лиса.
— Джеси е от фамилията Зеклос — рекох аз, внезапно осъзнала, че Дмитрий току-що бе изхвърлил оттук един родственик на някогашния си приятел и довереник.
— Зная.
— Това ли те безпокои? Може би той ти напомня за Иван?
— Няма значение как се чувствам аз. Няма значение как се чувства който и да е от нас.
— Но те безпокои, нали? — Изведнъж ми стана напълно ясно. Усещах болката му, която той отчаяно се мъчеше да прикрива чрез усилена работа. — Наранен си. И това се повтаря всеки ден. Нали? Той ти липсва.
Дмитрий ме изгледа изненадано, сякаш не искаше аз да зная това, все едно бях проникнала в някаква тайна част от него. А аз си мислех, че той е един сдържан, антисоциален корав тип, но може би се държеше настрани от другите, за да не бъде наранен, когато ги изгуби. Смъртта на Иван несъмнено го беше белязала завинаги.
Запитах се дали Дмитрий не е самотен.
Изненадата в погледа му изчезна и отново се възстанови обичайното сериозно изражение.
— Няма значение как се чувствам аз. Те са на първо място. И ние трябва да ги защитаваме.
Отново се замислих за Лиса.
— Да. Така е.
Изтече дълга пауза, преди той отново да заговори.
— Каза ми, че искаш да се сражаваш, наистина да се сражаваш. Все още ли го искаш?
— Да. Абсолютно.
— Роуз… аз мога да те науча, но преди това трябва да повярвам, че си решила да се посветиш на това. Наистина да се посветиш. Не можеш да си позволяваш да се разсейваш с истории като тази. — Махна с ръка и посочи наоколо. — Мога ли да ти имам доверие?
Втренченият му поглед и сериозният му тон едва не ме накараха да се разплача. Не можех да си обясня защо имаше такова могъщо влияние върху мен. Не помнех друг път да съм била толкова загрижена за това какво мисли някой друг.
— Да. Обещавам.