Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, госпожо Оливър, но утре е почивният ми ден.
— О, така ли? — Дийна изглеждаше изненадана, сякаш и през ум не й бе минало, че Джос би трябвало да има и свободни дни. Всъщност, като се има предвид начинът, по който се отнасяше към нея, би могло да се предположи, че действително не бе мислила по въпроса, тъй като непрекъснато караше момичето да тича нагоре-надолу с различни поръчки, които не влизаха в договора му, при това без да се съобразява нито с деня, нито с часа.
— Точно така — отвърна Джос, прехапала език, за да не продължи с извиненията.
Домакинята я измери скептично с поглед.
— Имаш ли някакви планове?
Аха, бяха я хващали в този капан и преди. Като прекарваше почивния ден в стаята си или пък по някакъв друг начин издаваше, че няма сериозни ангажименти, неизбежно си бе осигурявала няколко часа допълнителна работа (без съответното заплащане естествено) при най-различни обстоятелства. Колкото и да беше трудно, постоянно се опитваше да избегне клопката — дори когато това означаваше просто да седи и да чете в библиотеката или да обикаля безцелно из мола.
Не че не й харесваше да се грижи за децата. Вярно, не бяха ангелчета — Господ й беше свидетел — но да прекарва времето си с тях беше по-приятно, отколкото да се опитва да убие осемте часа, сновейки по магазините.
Причината бе, че напоследък бе започнала да се оглежда за групи, с които би могла да прекарва свободното си време. В малкото градче Фелинг в Южна Вирджиния, откъдето идваше, имаше клуб на производителите на киви и нищо повече. В столицата обаче съществуваха най-различни групи по интереси: волейбол, софтбол, колоездене, писане, кукловодство и за каквото можеше да се сети човек. За своя беда, Джос не беше спортен тип, а общите терапевтични сеанси я натоварваха. Все пак трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от къщата, когато й се удава възможност, в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си в бъбрене с наследниците на Дийна Оливър.
Въпросът беше принципен. Щом не й плащат за извънредното време, нито за готвенето и миенето на съдове, значи повече няма да го прави.
Не беше нейна работа също така да пере, да лъска подовете, да взема дрехи от химическото чистене, да купува хранителни продукти, да боядисва кухните, още по-малко пък да сади цветя в градината, но по някакъв начин, независимо от твърдото й решение да откаже, всеки път нещата се извъртаха и тя неизменно се съгласяваше.
— Всъщност имам планове — насили се да каже. И наистина щеше да планира нещо за всички онези дни, така че да има къде да отиде и с какво да се занимава. Може би някой караоке клуб, въпреки че единствения път, когато бе ходила на такова място, през цялата вечер някакъв особено неприятен млад мъж я бе поздравявал с песни на непознатата за нея група „Еър Съплай“. — Имам… среща. Съжалявам.
Преди Дийна да успее да възрази или още по-лошо — да започне да я разпитва за подробности, Джос подкара децата нагоре по стълбите.
— Качвайте се, момчета. Време е за лягане! — Знаеше, че тези думи са като музика в ушите на майка им. И наистина, тя им обърна гръб и се отправи към гостите си.
Щом я изгуби от поглед, Джос си отдъхна.
— Изобщо не трябваше да слизате тук — обърна се към двете рижави, облечени в пижами хлапета, които шляпаха по стъпалата пред нея. — Тя ви каза, че ще има парти, и не биваше да го прекъсвате.
— И какво толкова? Винаги е заета с нещо. — Това беше Колин, по-големият от двамата, който бе започнал да разбира номерата на майка си.
— Някой в кухнята пушеше марихуана — съобщи Барт и скръсти ръце пред гърдите си.
Детегледачката се закова на мястото си.
— Какво?
Малкият кимна намръщено.
— Госпожа Прайър пушеше трева. Винаги го прави. Толкова е тъпа.
Джос се замисли за момент, после се сети за въпросната дама. Госпожа Прайър беше една от по-възрастните им, доста заможни съседки. Жена със синкава коса и толкова опъната кожа на лицето, че човек би могъл да проследи контурите на черепа й.
— Не, Барт. Не, миличък. Дамата е пушила цигара.
— Каква е разликата?
— Ами… — Интересно, как детето може да знае за марихуаната, а не е чувало за цигарите? Очевидно объркваше нещата. Налагаше се да му даде достатъчно информация, за да заглади недоразумението, но без да изпада в подробности. — Това е тютюн. Хората го пушат, но не е незаконен като тревата.
— Какво значи незаконен?
— Това е… — подхвана тя.