Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
После, защото ти се иска да лежиш в това ничие легло в сумрачната стая, да гледаш как димът се вие нагоре и да не мислиш за нищо — ни за това, което си бил, ни за онова, което ще бъдеш — и защото нозете, звярът, чукалото, малоумникът не спират, ти скачаш, сядаш на крайчеца на кревата и ти иде да псуваш на поразия. Но не псуваш. Защото започваш да се чудиш, вече ядосан и несигурен в себе си, какво е това, което не дава покой на тия нозе. Може да е малоумник, може никога да не стане губернатор, може никой освен Луси да не слуша неговите речи и все пак нозете не спират.
Да, никой не слушаше неговите речи, включително и аз. Те бяха ужасни. Те бяха пълни с изровени от него факти и цифри за управлението на щата. „А сега, приятели — казваше той, — ако имате търпение да ме изслушате, ще ви съобщя някои цифри“, след което се покашляше и започваше да се рови в записките си, а хората се отпускаха на столовете и се залавяха да си чистят ноктите с джобните ножчета. Ако някога би му дошло наум да говори на народа от трибуната така, както говореше с човека очи в очи и се горещеше и с опулени, светнали очи ти набиваше всяка дума, сякаш тя извираше направо от сърцето му, тогава може би щеше да успее да раздвижи избирателите. Но къде ти, той само се мъчеше да покрие собствената си представа за високото си призвание.
Това нямаше особено значение, докато Уили вилнееше на познат терен. Историята с училището все още се помнеше достатъчно добре. Бог беше на страната на този човек и бе дал знамение за това. Бог бе срутил пожарната стълба, за да докаже правотата му. Но Уили се прехвърли в централната част на щата и там започна да се натъква на неприятности. Попаднеше ли в някой що-годе значителен град, откриваше, че хората не ги интересува много чия страна е взел бог.
Уили виждаше какво става, но не можеше да си обясни защо. Лицето му поотслабна, тънката кожа сякаш се опъна още повече върху него, но той нямаше вид на разтревожен. И това бе най-странното. Та кой друг, ако не той, имаше основание да се тревожи. Но той не се тревожеше. По-скоро приличаше на човек, току-що събудил не от някакъв блян, и когато се качваше на трибуната, лицето му изглеждаше пречистено, просветлено и ведро, каквото бива лицето на оздравелия от тежка, дълга болест.
Но Уили не можеше да се излекува от своята болест. Той страдаше от злокачествена политическа анемия. И не разбираше откъде идва злото. Така човек, когото побиват тръпки, си мисли, че това се дължи на неочаквана промяна на времето, и се чуди защо всички останали не треперят. И може би тъкмо нуждата от мъничко човешка топлинка бе създала у него навика да се отбива в стаята ми посред нощ, след като вече се е свършило с речите и ръкостисканията. Той присядаше за малко, докато аз допивах последното си питие за деня, и не разговаряше много, но веднъж, в Мористаун, където го посрещнаха наистина ледено, поседя, поседя, па попита:
— Джек, как върви моята кампания според теб?
Това беше притеснителен въпрос от рода на „Мислиш ли, че жена ми ми изневерява?“ или „Знаеш ли, че аз съм евреин?“ — въпроси, които те поставят в неудобно положение не защото трябва да дадеш някакъв отговор — верен или неверен, — а защото изобщо биват задавани. Но аз отговорих:
— Отлично, според мен всичко върви отлично.
— Наистина ли мислиш така?
— Да, разбира се.
Той предъвква този отговор известно време, после го глътна.
— Струва ми се, че не ме слушаха много внимателно тази вечер, когато се мъчех да им обясня моята данъчна програма.
— Може би прекалено много им обясняваш. Това сковава мозъчните им клетки.
— Мисля си, че данъците все пак ги интересуват.
— Прекалено много им обясняваш. Кажи им, че ще изцицаш дембелите и няма какво да говориш повече за данъците.
— На щата е нужна балансирана данъчна система. Съотношението между данъка върху доходите и общите приходи на щата е такова, че индексът…
— Да, да, това вече го зная — казах аз. — Но на тях не им пука от тая работа. По-добре разплачи ги, разсмей ги, втълпи им, че ти си един от тях, заблудена овца, или ги накарай да мислят, че си бог всемогъщи. Или ако щеш, озлоби ги. Озлоби ги дори срещу себе си. Само ги раздвижи — все едно как и с какво — и тогава те ще те заобичат и ще зобят каквото им дадеш. Настъпи ги по мазола. Те са почти мъртви, повечето от тях двайсет години вече са почти мъртви. Жените им са останали без зъби и не са вече жени, тия хора не вярват ни в бога, ни в дявола, стомасите им не понасят вече и алкохола — значи, до теб опира да им пуснеш някаква инжекция, та да се размърдат, да се почувствуват отново живи хора. Макар и само за половин час. Та те затова идват. Говори им каквото щеш. Но, за бога, не се мъчи да им наливаш ум в главите.