Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Отиваме в отпуск или по служба и после отпуск. Ще се видим за малко с близки, приятели и отново „на работа“ — войната не е още свършена. Без нас никъде не може.
Пристигаме на части. Но един ден ще бъдем събрани и всички вкупом отново ще полетим.
Гледам нашите славни войници. Предани, изцяло предани на службата, Родината. С любовй служеха, най-смирено понасяха тия тъй отчаяни несгоди, в които бяха поставени от неизразимо тежките условия на живота, на бойния, най-славен за дивизията и армията живот — на Северния фронт. И всеки напълно безропотно понасяше съдбата си. А тя бе еднаква и за подофицера, и за офицера.
Когато и сега отдавам на войника тая дан, говоря вече не със своята, а с неговата уста. „Ако сами ние нямахме началниците, които заслужавахме, за които бяхме достойни — подофицерите пред нас, офицерите пред тях, — нямаше да има първа дивизия. Първа поред, първа по име, първа навсякъде, винаги във всичко. Дивизиите ни щяха да се броят направо от втора“.
На запад се свърши!
На север се свърши!
На юг сега!
Негов ред е! Наш ред! На първа дивизия! Ето ни, плъзнали с разни влакове, в разни дни, пристигаме… като остатъци от нещо, някога многобройно, днес разредено, но станало велико, за което споменът живей. И още сега, през самата война тия пристигания ни напомнят завършен, славен път, който ни е струвал скъпо. И на най-скромния символът говори.
Но къде са нашите, близките, непознатите? Къде е тържествената арка за Победителя?
В древния Рим са му поднасяли венец от трева — най-скромен, но и най-ценен дар, който да му спомня, че е бил близо до земята, в която е могъл и сам той да лежи!
За нас няма нищо! Но къде са поне обичайните, народните хляб и сол?
Няма вече хляб. Пленниците го изядоха.
Няма вече сол. Тя остана по бойните полета. По златна Добруджа. По ширна Румъния. Насолихме земята със скъпите тела на скъпите си другари. Навсякъде, където кракът ни мина, останаха знаци. Навсякъде се издигнаха скромни, прости кръстове, свидетели на нашия подвиг, на Тяхната жертва.
Бурята може да откърти кръстовете. Вихърът може да ги разпилее. Вятърът може да ги отнесе. Но следата от нашия път остава.
Зиме, когато шумът заспи и тишината се пробуди, белият кристален сняг се пуква и по дългия път по ниви, поля и гори кървава следа пропуква.
В ледения студ на будна полунощ притвори очи и пред теб сияние ще засияй. Това сияние е Българската слава, това сияние са живите души на Тези, които не умряха!
Ние леехме кръвта си. А те я проляха. Лейте вие сега сълзите си за Тези, които оцеляха.
Онез отминаха в слава. Във слава Те живеят и ще преживяват!
Какво от нашата дивизия остана? — Иметой само.
Макар тя отдавна не под знамената, името остава, ще остане вечно, догдето не мине време бързотечно, догде живее последният шоп.
Сами знамената се преклониха пред Него!
Сами знамената се преклониха пред Нас!
Втора част
На юг!
През април 1917 нашата дивизия замина за Битолския фронт. На полка бе даден участък от вечната Черна до починалия Караман. Смяната стана на 1 май вечерта.
Всичко ни е ново. И местността, и позицията, и условията, и животът, и самото време.
Първото ни престояване там е за кратко. Още с пристигането си трета дружина остана временно до 25 полк. А нашата и втора бяха пратени в Завоя на Черна. Но след няколко седмици и трите се събрахме и взехме позицията на 12-и полк за постоянно.
И преди, и след това се учим на новия живот, ставаме щурмоваци — бомби, гранати, телена мрежа. И напълно вече отговаряме на новите изисквания.
В Завоя на Черна влизаме в подчинение на 302 германска дивизия от 61 корпус. Разбира се, само щабовете бяха германски. Пехотните им части се състояха само от една егерска дружина. Артилерията им обаче бе наистина чувствителна и най-разнокалибрена. Имаха и минохвъргачки, и огнехвъргачки.
Неизгладимо впечатление ми направи приемането ни от началника на дивизията генерал Фон Цигезар.
Сутринта бе приета втора дружина. За нашата бе определен 5 часът след пладне.
Строени сме. Потегнати. Великолепно стегнати. На войниците се казва кой и защо ще ни приема. Да не се засрамим. Напълно да се отсрамим.
Командирът на полка ни поздравлява, също говори.
В далечината се вижда малка група. Часовникът показва четири часа, петдесет и пет минути. Твоят колко е? — Пет без пет!