Един от Първа дивизия (Спомени на участник)

Отиваме в отпуск или по служба и после отпуск. Ще се видим за малко с близки, приятели и отново „на работа“ — войната не е още свършена. Без нас никъде не може.

Пристигаме на части. Но един ден ще бъдем събрани и всички вкупом отново ще полетим.

Гледам нашите славни войници. Предани, изцяло предани на службата, Родината. С любовй служеха, най-смирено понасяха тия тъй отчаяни несгоди, в които бяха поставени от неизразимо тежките условия на живота, на бойния, най-славен за дивизията и армията живот — на Северния фронт. И всеки напълно безропотно понасяше съдбата си. А тя бе еднаква и за подофицера, и за офицера.

Когато и сега отдавам на войника тая дан, говоря вече не със своята, а с неговата уста. „Ако сами ние нямахме началниците, които заслужавахме, за които бяхме достойни — подофицерите пред нас, офицерите пред тях, — нямаше да има първа дивизия. Първа поред, първа по име, първа навсякъде, винаги във всичко. Дивизиите ни щяха да се броят направо от втора“.

На запад се свърши!

На север се свърши!

На юг сега!

Негов ред е! Наш ред! На първа дивизия! Ето ни, плъзнали с разни влакове, в разни дни, пристигаме… като остатъци от нещо, някога многобройно, днес разредено, но станало велико, за което споменът живей. И още сега, през самата война тия пристигания ни напомнят завършен, славен път, който ни е струвал скъпо. И на най-скромния символът говори.

Но къде са нашите, близките, непознатите? Къде е тържествената арка за Победителя?

В древния Рим са му поднасяли венец от трева — най-скромен, но и най-ценен дар, който да му спомня, че е бил близо до земята, в която е могъл и сам той да лежи!