Без теб

И двете затвориха.

Стоманените челюсти на ножиците шумно се затвориха.

Матилд дьо Карвил знаеше колко Малвина мрази семейство Витрал.

Знаеше и че внучката ѝ се разхожда по улиците с пистолет. Зареден и идеално поддържан, знаеше го със сигурност. Не беше ли по-разумно да се стреми на всяка цена да избегне среща между нея и Марк Витрал пред къщата на Гран-Дюк на улица „Бют-о-Кай“? Разумно ли? Матилд дьо Карвил отдавна бе пратила тази дума по дяволите... Най-простото нещо бе да остави всичко на съдбата, в ръцете на Бог. Както винаги досега.

Матилд се усмихна и продължи да реже розовите храсти с учудваща сръчност. Притежаваше дарбата пръстите ѝ да хващат клонките и да се промъкват между трънчетата, без да се убоде, да ги извива сръчно чак до режещите лапи на ножиците. Матилд дьо Карвил работеше бързо, без да свежда поглед към ръцете си, като шивачка, която наглася иглата, без да я гледа.

Елегантната ѝ черна рокля бе изцапана с пръст и по нея бяха полепнали тревички и розови листенца. Матилд дьо Карвил не се притесняваше от това. Обхвана с поглед огромния парк на „Розре“. Леонс дьо Карвил стоеше в инвалидния стол на колела под големия клен насред моравата. Главата му висеше на една страна. Бе на повече от тридесет метра от нея, но Матилд все пак чуваше прохъркванията му. Поколеба се дали да не извика Линда, медицинската сестра, за да му намести главата и да му сложи възглавничка зад врата, а може би и да го прибере вътре, защото вече не бе толкова топло.

След миг само вдигна рамене... Всъщност за какво ли... Съпругът ѝ вегетираше в това състояние вече седемнадесет години. Бе се борил с нокти и зъби срещу първия инфаркт и бе успял да се съвземе за няколко седмици, но не можа да направи нищо срещу втория, покосил го по време на общо събрание на седмия етаж в седалището на компанията, точно зад Берси. Лекарите от спешната помощ успяха да спасят живота му, но мозъкът му не се бе оросявал с кръв дълги минути... Докато мислеше за тези неща, Матилд дьо Карвил продължаваше да оглежда цветята, като проследяваше с очи движещата се по кафеникавата почва сянка от кръста, който висеше на врата ѝ...

Бе оставила всичко в Божиите ръце. И този път. След катастрофата при Мон Терибъл съпругът ѝ бе пожелал както винаги той да се заеме с всичко и тя се бе подчинила. Бе го оставила да действа, защото имаше власт, сила, връзки... И бе сгрешила! След смъртта на едничкия им син Александър, Леонс бе загубил всякаква прозорливост. Правеше грешка след грешка: куфарчето с пари за Витрал, гривничката на Лиз-Роз, за която бе отказал да говори, и клетата Малвина, която бе мъкнал седмици наред да свидетелства със и без нужда. Останалото не искаше да споменава, да го признае. Да, Матилд изпитваше само и единствено презрение към съпруга си, превърнал се в инвалид. След всички години съвместен живот единственото, за което не можеше да го държи отговорен, бе катастрофата на самолета.

Пръстите на Матилд летяха от клонка на клонка. Розовите бодли бяха смехотворни оръжия и не ѝ оказваха никаква съпротива. Клонките се трупаха една върху друга на земята... Да, имаше и други неща... Негова бе идеята за прословутия нефтопровод Баку–Тбилиси–Сейхан. Както и да изпрати в продължение на месеци единствения си син в Турция, с бременната си снаха и внучката си, а на всичко отгоре снахата роди в Турция! Бе направил всичко това заради една химера! Бе вече 1998 година, а не бе сложена дори една тръба от този проклет нефтопровод! Леонс дьо Карвил винаги си бе правил сметките без кръчмаря. Изцяло и за всичко. Тя погледна с отвращение десетките листа на клена, които падаха върху косите, раменете и ръцете на съпруга ѝ, а после се трупаха между краката му. Матилд отряза една последна клонка и се отдръпна, за да съзерцава работата си.