Възходът на номер Девет

Водата е стряскащо студена, но когато изплувам, лицето ми пламти. Какво ми става? Обикновено не съм така импулсивна.

— Добро гмуркане — коментира Осем, който плува на място, близо до мен. Той разтърсва глава и черните му, блестящи къдрици политат около главата му. — Как предпочиташ да те наричат: Марина или Седем?

— Няма значение — отвръщам смутено.

— На мен ми харесва Марина — заявява убедено той. — За пръв път ли си в Индия, Марина?

— Да. Дълго време бях в Испания. В сиропиталище.

— В сиропиталище, хм. Поне си била сред много деца, могла си да намериш приятели. Не като мен.

Виждам колко самотен е бил. Решавам да не му обяснявам как ме мразеха останалите момичета и че, докато Елла не се появи, нямах приятели. Затова само свивай рамене.

— Предполагам. Сега съм по-щастлива.

— Знаеш ли какво? Харесвам те, Марина — казва той. Произнася името ми, сякаш го вкусва. — Мълчалива си, но си върхът. Напомняш ми на…

Неочаквано между двама ни се чува силен плясък. Образувалите се вълни ни раздалечават. Между нас изплува Шест. Наблюдавам появата ѝ, русата ѝ коса пада прекрасно върху гърба ѝ. Без да каже дума, тя се гмурка под водата и дръпва Осем след себе си. Аз също се гмуркам и ги гледам как се боричкат под водата, докато Осем не моли за пощада. Шест го пуска.

— Проклятие, силна си — казва той, като плюе вода.

— Не го забравяй — ухилва се тя. — А сега, моля, нека се махаме оттук.

Гледката на Шест и Осем ме изпълва с ревност, но сега не е моментът за това. Скривам се под водата за малко, за да се взема в ръце. Оставям водата да изпълни дробовете ми и потъвам, потъвам, докато пръстите ми не докосват скалистото, тинесто дъно. Сядам сред кишата и правя опит да събера мислите си. Ядосвам се на себе си, че съм толкова чувствителна. Това е само едно увлечение! Нищо повече. А наистина ли ме е толкова грижа, че Осем предпочита прекрасната, руса коса на Шест пред моята рошава коса? Та тя не е заплаха за мен. Ние трябва да действаме като екип, да си вярваме един друг. Не желая да се сърдя на Шест, особено след всичко, което е сторила за мен. Крача по дъното и се надявам да ми хрумне нещо остроумно, което да кажа, когато изплувам. Не се получава.

Осъзнавам, че съм се озовала точно под мястото, където водопадът се влива в езерото и водата е прозрачна и искряща. Погледът ми е привлечен от нещо блестящо. Това е дълъг, сребрист предмет, забит в тинята.

Приближавам се, за да го огледам. Дълъг е около пет метра и докато го обикалям, установявам за моя изненада, че това е кабина на пилот и предно стъкло. Тогава виждам вътре на седалката един сандък. Не вярвам на очите си — възможно ли е това да е корабът, който Осем е видял да излита в деня, когато могадорианците са го нападнали и са убили неговия сепан? Дочувам приглушен вик и разбирам, че е от мен. Хващам дръжката върху корпуса и дръпвам. Тя не помръдва. Тук на дъното налягането на водата е доста силно, но аз дърпам упорито и накрая вратата на каютата се отваря. Нахлува вода отвън и се смесва с тази отвътре. Грабвам сандъка, който е плъзгав, и се насочвам към повърхността.