Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Гора не помръдна да възрази, Река също не реагира, но сърцето му се сви. Все пак успя да каже:
— Благодаря ти, татко.
— Няма защо, сине. Сега се приготви за предстоящото. Трябва да си в добра форма за тази задача, защото няма да е лека.
И отново се оттегли в мрака.
Река усети погледа на брат си.
— Не го проваляй отново — каза Гора и Река чу презрението в гласа му. Изборът на Бащата беше наранил дълбоко Гора и Река го знаеше. Те бяха другари, но не и приятели, а това надали щеше да ги сближи.
— Няма да го проваля — отвърна Река и тръгна към тренировъчната зала.
Не беше никак убеден в думите си. Едно момиче беше набелязано за жертва. И без значение дали това му харесваше, той бе избран да изпълни присъдата.
Тренира упорито с часове, наточваше тялото си и укрепваше ума си. Раните по гърба му жилеха дори по-силно, отколкото при бичуването, но той изтласкваше болката, побеждаваше я лесно, като враг от плът и кръв.
Когато приключи, когато брат му го остави сам, той се избърса с кърпа и облече тъмната туника. Навън сигурно вече се зазоряваше, имаше шанс да види изгрева.
Изпълзя от убежището и тръгна из мрака на подземните тунели, а оттам по улиците на града, които го посрещнаха с мразовит утринен въздух и ярко слънце, сияещо от безоблачно небе. Гледката го накара да се усмихне. С удоволствие би черпил от великолепието ѝ, но не биваше да се бави, не биваше да спира, за да посреща утрото.
Тя сигурно го чакаше и можеше да я изпусне.
Усещането за свобода стори чудеса с него, оковите паднаха, задълженията бяха забравени. Река бързо се изкачи по близката сграда, съвсем безшумно, придържайки се към сенките, невидим. Покривите на този град бяха неговото царство, макар че понякога ги делеше с птиците и бездомните котки. Малцина имаха достъп до тази наблюдателница, малцина виждаха града от такава височина и Река понякога съжаляваше онези, които никога нямаше да го изпитат.
Докато тичаше от покрив на покрив и прескачаше пролуките между тях — като сьомга по течението — се почувства жив… свободен. Това беше животът, да си свободен от убежището, да си свободен от задължения. Много обичаше Баща си, но задачите често му дотежаваха.
Да, чистеше града от мръсотията, спасяваше го от самия него, но понякога не можеше да потисне чувствата или разкаянието, което се промъкваше в ума му. Заслужаваше ли Константин Дередко да умре по този ужасен начин? Да се задави с последния си дъх? Ако беше избрал ножа, дали щеше да умре по-бързо и кой можеше да каже, че не е заслужил печалния край и болката, която е причинявал на другите?
Но какво ли можеше да е сторила принцесата, че да заслужи смъртта си?
Река знаеше, че не може да оспорва волята на Бащата. Не знаеше кой е този Амон Туга, нито защо Бащата иска да изпълни желанието му, но и не смееше да пита. Не би възразил.
Преди да допусне още съмнения в главата си, той стигна до целта.
Малко павирано площадче, обточено с дървета — рай сред хаоса на града. Погледна от покрива и видя, че долу няма никого, както винаги. Често се изненадваше, че мястото рядко се посещава. Явно хората в този град предпочитаха врявата и суматохата пред покоя и усамотението. Не го интересуваше.
Защото тя скоро щеше да дойде.
Тя беше неговата единствена тайна. Едничкото му предателство. Ако Бащата знаеше, че идва на такова място през деня, за да се чувства свободен от бремето, наказанието щеше да е жестоко. Но Река внимаваше — той винаги внимаваше.
Имаше дни, в които я заварваше тук, сядаха и разговаряха до мръкване. В други я чакаше, докато слънцето прекоси небето, а тя все не идваше. Често предприемаше това бдение, а компанията ѝ бе наградата за мрачния му занаят. Това беше единственият му досег с нормалността, единствената възможност да се престори, че е като хилядите други, сред които преминаваше невидим, непознат и нежелан. Тя беше неговият изповедник, макар че никога не ѝ каза за мъжете, които е убил, и за живота, който водеше.
И така, той седна и зачака.
Дванадесет
Тя плака, докато не ѝ останаха сълзи — тежки сълзи, раздиращи ридания, докато вече нямаше дъх. Раг никога не се беше чувствала така.
Вината беше в нея още откакто започна да краде, като постоянна тежест в стомаха, защото знаеше, че върши нещо нередно и другите хора трябва да живеят с последствията от действията ѝ — но нищо никога не я бе карало да се чувства така.
Тя беше улична отрепка, не се очакваше да поема отговорност за действията си. Не се очакваше да ѝ пука за нищо и никого, освен за нея самата.
Но на нея ѝ пукаше за Маркъс.
Може и да беше по-голям от другите момчета, от Мигс и Тиджи, и Чирпи, но беше по-невинен от тях. Не притежаваше и половината от хитрината на Тиджи, нито уменията на Чирпи. Изобщо не биваше да е с нея в онази нощ. И нямаше да бъде, ако не беше тя, нали? Тя го поведе по улиците, тя се съгласи с желанието му да стане част от групата им.