Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Зяпвам от изумление. В главата ми нахлуват спомени как двамата се мотаем из уличките не Венеция и непрекъснато се наливаме с еспресо. Може да се каже, че онова лято живеехме само с кафе.
— Ти не пиеш кафе? — промърморвам дрезгаво.
— Не, отказах го — отговаря спокойно той. — Кофеинът е много вреден за човешкото здраве. Знаеш ли, че е по-пристрастяващ дори от никотина?
— Ами… не.
— Абсолютно! — кима сериозно той. — И ти трябва да го откажеш, Луси! Ще видиш колко добре ще се чувстваш без кафе!
И с тези думи той изчезва от спалнята, оставяйки ме в леглото. В леглото на Нейт. По лицето ми се разлива усмивка на блаженство. Все още не мога да повярвам напълно. Че ние сме тук, заедно, след всичкото това време. Удивително, нали? Между нас нищо не се е променило и въпреки това…
Спомням си за кафето и усещам леко гъделичкане под лъжичката. Не всичко е същото при Нейт. Преобръщам се по корем и заравям лице във възглавницата. Питам се какво ли още се е променило.
— Сигурна ли си, че не искаш да помоля шофьора ми да те откара до вас?
По-малко от час по-късно двамата с Нейт вече сме в асансьора, който ни откарва надолу. Заедно със същия униформен портиер, с когото се запознах вчера. Чувствам се малко неудобно. Нещо като пътеката на срама, само че в асансьор. Но дори и да ме е познал, той не казва нищо. Съзерцава дискретно излъсканите си до блясък обувки.
— Не, честна дума, няма проблеми! Ще хвана метрото.
— Ама напълно ли си сигурна? — поглежда ме Нейт разтревожено. Заменил е очилата си с контактни лещи и сега бледосините му очи търсят моите.
— Да, напълно — отсичам и не мога да не се засмея. — Всъщност смятам да отида директно на работа. В галерията ме чакат много задачи. В петък имаме откриване на една изложба.
— А аз поканен ли съм?
— Разбира се! — усмихвам се широко. — Стига да ти се идва!
— Само опитай да ме спреш! — усмихва се в отговор той, обгръща с ръка кръста ми и ме придърпва към себе си. Душата ми се изпълва с топлина. Не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова щастлива. Сякаш някой току-що ме е топнал в буркан разтопено щастие.
Вратите на асансьора се отварят с тих звън и ние излизаме във фоайето. Ръката на Нейт продължава да стои упорито на кръста ми. Както и усмивката на моето лице. И през целия път през въртящите се врати, навън на тротоара и под яркото утринно слънце.
— Аууу, колко красив изглежда градът! — възкликвам аз, изпълнена с еуфория. Поглеждам към парка отсреща и се изпълвам с желание всяка сутрин да ставам толкова рано. — Отсега нататък всеки ден ще ставам в шест! — отсичам безапелационно.
— Сериозно? — поглежда ме усмихнат Нейт. — В шест сутринта?
— Абсолютно! — отсичам и едва сподавям поредната си прозявка.
— Това означава ли, че тази вечер ще искаш да си легнеш рано?
Обръщам се към Нейт и забелязвам как ме наблюдава в очакване.
И се изпълвам с тих ужас. Боже, той използва това като извинение! Очевидно не иска да ме вижда тази вечер! Което, от друга страна, си е напълно естествено — така де, бях с него цялата нощ, следователно няма нищо лошо в това, че не иска да ме вижда и тази вечер. Не че съм разочарована. О, не! Нищо подобно!
— Защото, честно да ти кажа, надявах се тази вечер да излезем някъде на вечеря — изрича внезапно той, пуска кръста ми и се обръща към мен. — Обаче цял ден ще бъда в студиото, за да записвам шоуто, така че ще се освободя доста късничко.
Подобно на хвърчило, подхванато от порива на вятъра, който ме запраща високо в небето, и аз се изпълвам с неземен прилив на радост.
— Е, може би не чак всеки ден! Така де, утре може и да пропусна — побързвам да изрека.
— Хубаво! — ухилва се той. — Значи до довечера!
Целува ме директно по устата, а после се обръща и влиза в лимузината си.
Нося се към галерията в балонче от щастие. Усмихвам се на съвсем непознати хора, давам последните си десет долара на мъж, облян целия в сребрист спрей, който позира като Статуята на свободата, и си мисля за изминалата нощ.
В главата ми нахлуват откъслечни моменти от разговора ни и се превръщат във фон на пътя ми към метростанцията. Изобщо не чувам тракането на влака, скърцането на спирачките или трясъка на затварящите се врати. Чувствам се като във филм, на който са изключили звука. Единственото, което чувам, е гласът на Нейт: „Допуснах най-голямата грешка в живота си, когато си позволих да те изгубя, и оттогава насам нито за миг не съм престанал да съжалявам!“