И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Много сте мил, Ваше Височество. – Да. – Също така привлекателен. – Да! – И тактичен. – ДА!

Несъмнено се хилех като идиот, но бях толкова доволен, че бе успяла да види нещо позитивно в мен по време на снощната ни среща.

Тя продължи с тих глас:

– Но имам основателни причини силно да се съмнявам.

За пръв път се радвах, че баща ми ме беше обучил да запазвам самообладание във всякакви ситуации. Зададох ù следващия си въпрос със съвсем уравновесен тон.

– Бихте ли пояснили?

Тя отново се поколеба.

– Боя се, че... че сърцето ми принадлежи на друг.

И тогава очите ù плувнаха в сълзи.

– О, моля ви, не плачете! – помолих я с тих глас. – Никога не ме е бивало в утешаването на ридаеща жена!

Признанието ми я разсмя и тя избърса ъгълчетата на очите си. Харесваше ми да я виждам такава – усмихната и истинска. Естествено, че някой я чакаше у дома. Нямаше начин толкова неповторимо момиче да се задържи дълго само, преди някой умен млад мъж да го грабне. Не можех да си представя как се беше озовала тук, но това не ми влизаше в работата.

Знаех единствено, че макар да не беше моя, исках да я оставя усмихната.

– Бихте ли искали да ви изпратя у дома при любимия ви още днес? – предложих аз.

Тя ми отвърна с усмивка, която беше по-скоро гримаса.

– Тъкмо там е въпросът... не искам да се прибирам.

– Така ли? – Облегнах се назад, прокарвайки пръсти през косата си, а тя ми се присмя отново.

Щом не искаше нито мен, нито него, какво искаше тогава?

– Позволявате ли да съм откровена с вас?

Ако обичаш. Кимнах утвърдително.

– Трябва да остана. Семейството ми има нужда от помощ. Дори една седмица да ме приютите, ще промените живота им.

Значи, не се бореше за короната, но все пак имаше какво да постигне с престоя си тук.

– Да разбирам ли, че сте тук заради парите?

– Да. – Поне имаше благоприличието да се засрами от това. – Освен това има... определени хора – тя ме погледна многозначително, – с които нямам сили да общувам точно в момента.

Отне ми известно време да наредя пъзела. Беше се разделила с любимия си. Още го обичаше, но не му принадлежеше. Кимнах, проумявайки в какво затруднение се намираше. Ако аз можех да се откъсна от грижите си поне за седмица, несъмнено щях да го направя.

– Ако ми позволите да остана, дори за кратко, съм готова да ви предложа една сделка.

Колко интересно.

– Сделка ли? – Какво изобщо можеше да ми предложи.

Тя прехапа устна.

– Ако ме оставите в двореца... – Въздъхна. – Добре де, ето какво. Вие сте не кой да е, ами самият принц. По цял ден сте зает с държавни работи, а отгоре на всичко трябва да намерите време и за отсяване на най-подходящото от трийсет и пет, или по-скоро трийсет и четири момичета. Доста натоварващо, права ли съм?

Макар да звучеше като шега, истината беше, че уцели точно в десетката. Кимнах за потвърждение.

– Не смятате ли, че малко подкрепа би ви се отразила добре? Подкрепа от вътрешен човек, приятел, ако щете?