Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Той ще се опита да те накара да отместиш поглед, Джими. Номерът е да разсееш публиката. Не отмествай поглед.

И Джими, тогава около осемгодишен, кимна сериозно ококори се и не мигна дори когато очите му се насълзиха толкова силно, че го заболяха. Явно обаче не направи нещо, както трябва, защото капакът на сандъка се отвори и буф! — жената я нямаше, беше изчезнала, а Джими кой знае как го бепе пропуснал. Майка му се засмя и той се почувства странно — крайниците му бяха студени и трепереха, но когато я потърси с поглед, тя вече не беше до него. Беше в сандъка и му обясняваше, че не бива да се унася в блянове, а парфюмът ѝ беше толкова силен, че…

— Билетите, моля.

Джими сепнато се събуди и ръката му се стрелна към раницата на седалката до него. Още си беше там. Слава богу! Глупаво беше да заспива така, особено с фотоапарата в раницата. Не можеше да си позволи да го изгуби — фотоапаратът на Джими беше ключът към бъдещето му.

— Проверка на билетите, господине. — Очите на кондуктора се бяха стеснили до цепки.

— Да, извинете. Само минутка. — Извади билета от джоба си и го подаде на кондуктора да го продупчи.

— Продължавате до Ковънтри ли?

— Да, господине.

Кондукторът въздъхна със съжаление, че в крайна сметка не е заловил нарушител, върна билета на Джими и тупна шапката си, преди да продължи из вагона.

Джими извади заетата от библиотеката книга, но не се зачете. Беше превъзбуден от спомените за Доли и за прекарания ден, от мисли за Лондон и за бъдещето, за да се съсредоточи над "За мишките и хората". Все още беше малко объркан относно случилото се помежду им. Искаше да я впечатли с новината си, а не да я разстрои — беше почти светотатство да разочароваш такъв енергичен и сияен човек като Доли, — но Джими знаеше, че е постъпил правилно.

Тя всъщност не искаше да се омъжи за човек, който не притежава нищо. Доли обичаше вещите: събираше дреболии, красиви джунджурии и сувенири за спомен. Днес я бе наблюдавал и видя как гледа хората в плажната къщичка, момичето със сребристата рокля знаеше, че каквото и да си фантазира тя за фермерската къща, всъщност копнее за вълнението, за блясъка и за всичко, което може да се купи с пари. И това беше съвсем естествено. Дороти беше красива, забавна и очарователна, беше на седемнайсет, живееше в свят, пълен с прекрасни хора и красиви предмети. Доли не знаеше какво е да нямаш и не биваше да узнава. Тя заслужаваше мъж, който може да ѝ предложи най-хубавото от всичко, а не да живее от евтино купените изрезки от месарницата и капчица кондензирано мляко в чая, когато не могат да си позволят захар. Джими правеше всичко по силите си да стане такъв мъж и се кълнеше в бог, че веднага, щом успееше, ще се омъжи за нея и никога няма да я напусне.