Зовът на барабана [bg]

— Първо, ще съм много изненадан, ако леля ви не се окаже безсмъртна; някои шотландци като че ли са такива. Обаче — махна с ръка — ако се окаже, че не е така и тя продължава да упорства в заблудата си, че вие ще сте добра господарка на Ривър Рън…

— Какво ви кара да мислите, че няма да бъда? — попита тя, засегната.

— Не можете да управлявате толкова голяма плантация без роби, а отказвате да ги притежавате по морални съображения или поне така разбрах. Макар че не бях виждал човек, който толкова малко да прилича на квакер. — Присви отвореното си око към огромната ѝ рокля на лилаво райе. — Но да се върнем на проблема — или на единия от тях. Ако наистина не искате да получите роби, без съмнение може да се уреди да ги освободите.

— Не и в Северна Каролина. Събранието…

— Не, не в Северна Каролина — съгласи се той търпеливо. — Ако това се случи и вие се сдобиете с роби, просто ще ми ги продадете.

— Но това е…

— И аз ще ги отведа във Вирджиния, където освобождаването не е така строго контролирано. Щом ги освободим, вие ще ми върнете парите. На този етап вече ще сте в бедствено положение, без никакъв имот, което явно е основното ви желание, след, разбира се, желанието ви да предотвратите всякаква възможност за лично щастие, като се погрижите да не можете да се омъжите за онзи, когото обичате.

Тя хвана плата на полите си и се смръщи на големия сапфир, който грееше на ръката ѝ.

— Обещах първо да го изслушам. — Присви очи към лорд Джон. — Макар че още ми се струва емоционално изнудване.

— И то по-ефективно от всяко друго — съгласи се той. — Да, малко евтино е, но си струва, за да се спечели предимство пред Фрейзър.

Тя не обърна внимание на това.

— И казах само, че ще го изслушам. Все още си мисля, че когато научи всичко, той ще… няма да може. — Сложи ръка на големия си корем. — Вие не бихте могли, нали? Да се грижите… наистина да се грижите… за дете, което не е ваше?

Той се изправи на възглавницата и изкриви леко лице.

— Заради родителите му? Бих могъл. — Той отвори и двете си очи и се усмихна. — Всъщност струва ми се, че от известно време правя точно това.

Тя го погледна неразбиращо за миг, преди вълна розовина да се надигне по деколтето ѝ. Беше очарователна, когато се изчервяваше.

— Мен ли имате предвид? Е, да, но… исках да кажа… аз не съм бебе и вие няма да ме обявите за своя. — Тя го погледна прямо със сините си очи, ярки над розовите бузи. — Наистина се надявам, че не го правите само заради баща ми.

Той замълча за миг, после посегна и стисна ръката ѝ.

— Не, не го правя само заради него — каза той. Пусна я и легна пак със стон.

— По-зле ли ви стана? — попита тя разтревожено. — Да ви донеса ли нещо? Чай? Отвара?

— Не, не е само проклетото главоболие — каза той. — Светлината ми пречи. — Затвори пак очи.

— Кажете — каза, без да ги отваря, — защо сте толкова убедена, че един мъж не би се грижил за дете, ако то не е плод на неговите слабини? Всъщност, скъпа моя, нямах предвид вас, когато казах, че аз го правя. Синът ми всъщност е син на покойната сестра на жена ми. По едно трагично съвпадение и двамата му родители са умрели само с един ден разлика и съпругата ми Изобел и родителите ѝ го отгледаха от бебе. Аз се ожених за Изобел, когато Уили беше на шест. Виждате ли, аз нямам кръвна връзка с момчето и все пак, ако някой се усъмни в обичта ми към него или каже, че не е мой син, на мига ще го предизвикам на дуел.