Зовът на барабана [bg]

— Не още, казах ти! — прошепна през зъби.

Трябваше да спре за миг; Бонет бе изчезнал в мъглата напред. Явно забеляза избледняването на светлината на фенера ѝ обаче… защото го чу да крещи някъде отпред:

— Жено! Бриана!

— Идвам! — извика тя и забърза с всички сили, като се клатушкаше, зарязала всякакви претенции за грациозност. Димът беше много по-плътен и тя чуваше леко пукане някъде в далечината… отгоре? Пред тях?

Дишаше тежко въпреки дима. Пое накъсано дъх и усети миризмата на вода. Влага и кал, мъртви листа и свеж въздух, който пронизваше дима като нож.

Слабо сияние проби пушека и нарастваше, докато бързаха напред. Светлината на фенера избледняваше. После пред тях се извиси тъмен квадрат. Бонет се обърна, хвана я за ръката и я извлече на открито.

Бяха под пристана; тъмната вода се плискаше пред тях, по нея играеше светлина. Отражение; светлината идваше отгоре, както и пращенето на огъня. Бонет не спря и не пусна ръката ѝ: дръпна я настрани, към високата влажна трева и калта по брега. Тя го последва, дишаше тежко, пързаляше се и се плъзгаше, спъваше се в мокрия край на полите си.

Накрая Бонет спря в сянката на дърветата. Наведе се и пусна тялото на Грей на земята. Остана наведен за миг, гърдите му се надигаха, опитваше се да възстанови дишането си.

Бриана осъзна, че вижда и двамата ясно; виждаше всяка пъпка по вейките на дървото. Обърна се и погледна назад — складът гореше като тиквен фенер, пламъци се вдигаха през пукнатините в дървените стени. Огромните дървени врати бяха открехнати; и в следващия миг порив горещ въздух отвори едната, оранжеви езици започнаха да пълзят по пристана — измамно малки и игриви.

Тя усети ръка на рамото си и се обърна. Видя лицето на Бонет.

— Ще ме чака кораб — каза той. — Нагоре по реката. Ще дойдеш ли с мен?

Тя поклати глава. Все още държеше пушката, но вече нямаше нужда от нея. Той вече не беше заплаха.

И все пак Бонет не тръгна, застоя се, взираше се в нея леко смръщен. Лицето му бе изпито, хлътнало и засенчено от далечния огън. Реката също вече пламтеше, малки огнени езици потрепваха по тъмната вода, когато терпентинът започна да се разлива в нея.

— Вярно ли е? — попита той рязко. Без да поиска разрешение, сложи ръце на корема ѝ. Той се стегна при допира му, заобли се при поредния спиращ дъха, лишен от болка спазъм и на лицето му се изписа удивление.

Тя се отдръпна от него, покри се с наметалото и кимна, неспособна да проговори.

Той хвана брадичката ѝ в ръка и се вгледа в лицето ѝ — може би се опитваше да разбере дали е искрена? После я пусна, пъхна пръст в устата си и бръкна в бузата си.

Извади ръка и сложи нещо влажно и твърдо на дланта ѝ.

— За издръжката му — каза и ѝ се усмихна. — Грижи се добре за него, скъпа!

После изчезна, хукна по речния бряг като демон на потрепващата светлина. Терпентинът, който бе изтекъл във водата, се разпали и нагоре се вдигнаха кълбета алена светлина, плаващи стълбове от огън, който озаряваше брега като слънце.