Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Сет се остави да го водят. Какво каза той? Че трябва да говорим, глупако, обърна се Таравангян към себе си. Беше ли дошъл да те убива, щеше да си мъртъв.
Видяха ли Сет тук? Какво щяха да кажат хората при гледката как Таравангян си говори с плешив човек от страната Шин? Слухове бяха тръгвали и от по-малко. Дори и намек, че Таравангян е свързан с Убиеца в бяло…
Мрал веднага забеляза, че нещо не е наред. Той изрева нареждания на стражата и отдели краля от веденските войници. Адротагия — седнала наблизо със скръстени ръце, тя гледаше и потропваше с крак — скокна и го приближи. Погледна лицето под качулката, ахна и физиономията ѝ побеля.
— Как смееш да се появяваш тук? — обърна се Таравангян към Сет. Говореше приглушено и поддържаше бодра стойка и изражение. Днес бе средно умен, но продължаваше да е крал, отгледан и обучен в двора. Можеше да запазва самообладание.
— Появи се мъчнотия — отговори Сет. Ликът му бе закачулен, а гласът — безизразен. Разговорът с него приличаше на разговор с мъртвец.
— Защо не успя да убиеш Далинар Колин? — тихо, но настоятелно го попита Адротагия. — Знаем, че си избягал. Връщай се и си свърши работата!
Сет я изгледа, но не отвърна. Тя не притежаваше Клетвения му камък. Той обаче явно я забеляза с прекалено безизразните си очи.
Преизподня. Те имаха намерение да не позволят на Сет да познава Адротагия или да знае за нея — в случай че реши да се обърне срещу Таравангян и да го убие. Диаграмата предвиждаше и тази възможност.
— Колин има Повелител на Стихиите — продължи Сет.
Значи Сет знаеше за Ясна. Тогава тя дали е изобразила лъжливо смъртта си, както подозираше той? Преизподня.
Сякаш бойното поле притихна. Стоновете на ранените изчезнаха за Таравангян. Всичко се сведе до него и до Сет. Тези очи. Звученето на гласа му. Опасно звучене. Какво…
Той говори с чувство, съобрази Таравангян. Последното изречение бе изговорено със страст. Звучеше умолително. Сякаш гласът на Сет е бил стиснат отстрани.
Този човек не беше душевно здрав. Сет, син на сина на Валано, бе най-опасното оръжие на Рошар и това оръжие бе строшено.
В името на Бурите, защо това да не се случи в ден, в който Таравангян да е с повече от половината си ум?
— Какво те кара да смяташ така? — продължи кралят в опит да си купи време, за да може умът му да се провре през значението на казаното. Държеше Клетвения камък пред себе си, все едно той можеше да прокужда неприятностите, като глифите на някоя суеверна жена.
— Аз се бих с него — отново поде Сет. — Той защитаваше Колин.
— А, да — отвърна Таравангян и взе да мисли бясно. Сет е бил прогонен от Шиновар, обявен за Неверен заради нещо във връзка с твърдението, че Пустоносните се били завърнали. Откриеше ли, че не е бъркал по въпроса, тогава какво…
Той?
— Бил си се с Повелител на Стихиите? — попита Адротагия и погледна Таравангян.
— Да — потвърди Сет. — Алет, който се хранеше със Светлината на Бурята. Той излекува посечената си от Меча ръка. Той е… Сияен…
Напрежението в гласа му не звучеше успокояващо. Таравангян погледна ръцете на Сет. Неспирно се свиваха в юмруци, като сърца.
— Не, не — подзе Таравангян. — Научих го напоследък. Да, сега звучи смислено. Едно от Остриетата на Честта е изчезнало.
Сет примигна и се вгледа в краля тъй, сякаш се завръщаше от някакво далечно място.
— Едно от другите седем?
— Да — отговори Таравангян. — Дочух само намеци. Хората от твоя народ са потайни. Но да… разбирам, че това е едно от двете неща, които позволяват Израстване. Колин непременно го държи.
Сет се олюля напред-назад, макар и явно да не осъзнаваше движението. Дори и сега се движеше с изяществото на воин. Бурите да го отнесат, дано.
— Човекът, с когото се бих — уточни Сет — не призова Меч.
— Но е ползвал Светлината на Бурята — продължи Таравангян.
— Да.
— Значи трябва да притежава Острие на Честта.
— Аз…
— Това е единственото обяснение.
— То… — гласът на Сет охладня. — Да, единственото обяснение е. Аз ще го убия и ще върна оръжието.
— Не — твърдо отсече Таравангян. — Ще се върнеш при Далинар Колин и ще изпълниш възложената ти задача. Не се сражавай с другия. Удари тогава, когато го няма.
— Но…
— Не притежавам ли аз твоя Клетвен камък? — попита Таравангян. — Думите ми подлежат ли на оспорване?
Сет спря да се поклаща. Погледът му се кръстоса с този на краля.
— Аз съм Неверен. Върша нареденото от господаря ми и не изисквам обяснения.