Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Когато излезе от застланото с мъртви място, веденските войници, насядали безмълвни и облещени в края на бойното поле, започнаха да се надигат и да го приветстват.
— В името на ума на Пали — изрече Адротагия, като ги видя да стават — не го вярвам.
Войниците си седяха разделени на отряди под знамената и за тях се трудеха хирурзите, водоносците и утешителите на Таравангян. И ранените, и здравите — който можеше, стана за краля на Карбрант и го поздрави.
— Диаграмата твърдеше, че ще стане — отбеляза той.
— Уверена бях, че е грешка — отвърна тя и поклати глава.
— Те знаят — каза Мрал. — Днес ние сме единствените победители. Нашите лечители, заслужили уважението и на двете страни. Утешителите ни, помагали на умиращите в последните им мигове. Техните господари им донесоха само разруха. Ние им донесохме живот и надежда.
— Аз им донесох смърт — прошепна Таравангян.
Той бе разпоредил убийството на техния крал и на посочените от Диаграмата Върховни принцове. По този начин накара отделните страни да воюват помежду си. Таравангян бе поставил това кралство на колене.
А те го приветстваха за това. Застави се да спре при един от отрядите, да се осведоми за здравето им и да види дали има нещо, което би могъл да стори за тях. Важно беше хората да го възприемат като състрадателен човек. Диаграмата обясняваше това бездушно, сякаш състраданието е нещо, което може да бъде измерено в съд досущ като половница кръв.
Мина през още едно поделение, после през друго. Мнозина идваха до него, докосваха ръцете или дрехата му, ронеха сълзи от благодарност и радост. Много повече от веденските войници обаче останаха седнали в шатрите и гледаха полето на мъртвите. Умовете им бяха вцепенени.
— Вълнението? — прошепна той на Адротагия, когато оставиха последния отряд войници. — Сражавали са се през нощта, докато столицата им е горяла. Трябва да е действало.
— Съгласна съм — отговори му тя. — Това ни дава още една точка за сравнение. Тук Вълнението е поне толкова силно, колкото е в Алеткар. Може би е по-силно. Аз ще говоря с нашите учени. Това може да помогне да определим къде е Нергаул.
— Не полагайте твърде много усилия за това — нареди Таравангян, докато приближаваха друг отряд веденски войници. — Не знам дори какво ще правим, ако го открием.
Той нямаше възможностите да се оправи с един древен зъл дух. Поне още не.
— По-скоро бих искал да знам къде отива Моелак.
Надяваха се Моелак да не е решил да задреме отново. Засега Предсмъртните слова им предлагаха най-добрия начин да допълват Диаграмата.
До един отговор все пак той не успя да се добере. За него би дал почти всичко.
Цялата тази работа щеше ли да бъде достатъчна?
Отиде при войниците и прие вида на добросърдечен — ако не проницателен — старец. Загрижен и зает да помага. Днес наистина беше почти такъв. Опита да подражава на себе си в дните, когато е малко по-глупав. Хората го приемаха, а на това умствено равнище не му се налагаше толкова да изобразява състрадание, колкото при по-високото.
Благословен с ум и прокълнат да изпитва болка за извършеното от него. Двете идваха в обратното съотношение. Защо не можеше да ги изпитва едновременно? Не смяташе, че при останалите хора умът и състраданието са свързани по този начин. Причините за даровете и проклятията на Нощната пазителка бяха неразгадаеми.
Таравангян минаваше през множеството мъже и ги чуваше как молят за още помощ и за лекарства за облекчаване на болката. Те бяха преживели сражение, което дори и сега изглеждаше да е без победител. Търсеха нещо, на което да се опрат, а Таравангян бе смятан за необвързан. Смайваше се колко лесно откриваха душите си за него.
Достигна следващия воин в редицата, наметнат мъж, стиснал очевидно счупената си ръка. Таравангян погледна очите му под качулката.
Беше Сет, син на сина на Валано.
Таравангян изживя миг на чист ужас.
— Трябва да говорим — заяви човекът от Шиновар.
Кралят хвана убиеца за ръката и го дръпна от тълпата на веденските войници. С другата ръка Таравангян потърси в джоба си Клетвения камък, който носеше непрекъснато в себе си. Извади го просто да го види. Да, не беше измама. В името на Преизподнята, щом видя Сет, помисли си, че някак са го надхитрили, че камъкът е откраднат и Сет е изпратен да го убие.