Зовът на барабана [bg]

Обърна се и влезе бързо в килията. Не поглеждаше към червената купчина на пода, грабна фенера и го изнесе в коридора. Държеше го здраво, за да освети ниския тухлен таван. Да, беше права!

Тухлите се извиваха от пода и образуваха арки от двете страни на коридора. Ниши за складиране и килии. Над тях имаше дебели борови греди. А над тях слой тухли, който представляваше подът на склада отгоре.

Ще се взриви като бомба, бе казал Бонет — но дали беше прав? Терпентинът гореше, смолата също; да, щяха да гръмнат, ако горяха под налягане, но не и като бомба, не. Фитили, в множествено число. Дълги фитили вероятно и сигурно стигаха до малки купчинки барут; това можеше да е единственият експлозив, с който можеше да разполага Мърчисън; в този век нямаше силни експлозиви.

Значи барутът щеше да се запали на няколко места и да възпламени близките бъчви. Но бъчвите щяха да горят бавно; тя беше виждала как ги прави Синклер; обръчите бяха дебели половин инч, непромокаеми. Спомни си миризмата, докато вървяха през склада; да, Мърчисън вероятно беше отворил капаците на няколко бъчви, за да се излее терпентинът и да помогне на пламъка.

Значи бъчвите щяха да се запалят, но дали щяха да се взривят — или дали ако се взривяха, щеше да е едновременно. Дишането ѝ се успокои леко, докато пресмяташе. Не бомба, може би по-скоро като пиратки.

Така че… Пое дълбоко дъх — толкова дълбоко, колкото можеше в присъствието на Озбърт. Сложи ръце на корема си, усещаше как сърцето ѝ забавя ритъма си.

Дори ако няколко бъчви наистина гръмнеха, силата на експлозията щеше да е навън и нагоре, през тънките дъсчени стени и покрива. Много малко от нея щеше да бъде отклонена надолу. И какво беше… тя посегна и докосна една греда, за да се увери в здравината ѝ.

Внезапно седна на пода и полите се издуха около нея.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — прошепна, не знаеше дали говори на Джон, на бебето или на себе си.

Сви се за миг, трепереше от облекчение, след това отново се превъртя на колене и започна да му оказва първа помощ.

Тя още се опитваше да разкъса ивица от фустата си, когато чу стъпките. Идваха бързо, почти тичаха. Обърна се рязко към стълбите, но не… стъпките идваха от другата посока, зад нея.

Обърна се и видя Стивън Бонет да се извисява в мрака.

— Бягай! — извика ѝ. — За бога, защо не излизаш?

— Защото тук е безопасно — каза тя. Беше оставила мускета на пода, до тялото на Грей. Наведе се, вдигна го и го опря на рамото си. — Махай се.

Той се вгледа в нея, зяпнал в мрака.

— Безопасно ли? Жено, ти си луда! Не чу ли…

— Чух, но той греши. Няма да гръмне. А ако гръмне, тук долу ще е безопасно.

— По дяволите! Господи! Дори избата да не се взриви, какво ще стане, ако огънят прогори пода?

— Не може, той е тухлен. — Тя вирна брадичка нагоре, без да откъсва очи от него.