Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Той е в състояние да служи — обяви единият. — Не може да предлага задължаващи тълкувания на Диаграмата, но може да общува с други хора без надзор. Може да променя отнасящи се до управлението неща, стига да има тридневен срок преди влизането на промените в сила, а също тъй може неограничавано да отсъжда при съдебни дела.
Мрал кимна и погледна Таравангян.
— Приемате ли тези оценки и тези ограничения, Ваше Величество?
— Приемам ги.
Мрал кимна, отстъпи и позволи на Мабен да поднесе закуската на краля.
Тримата бурегадатели отмъкнаха изписаните от него листа хартия и се оттеглиха в каютите си. Изпитването бе извънредно действие и всяка сутрин отнемаше ценно време. Все пак то беше най-добрият изнамерен от него начин да се оправя със състоянието си.
Животът може да се окаже сложен за човек, който всяка сутрин се буди различно умен. Особено когато целият свят зависи от неговия гений или може да погине заради глупостта му.
— Какво става навън? — тихо попита Таравангян, докато пощипваше от яденето си, изстинало по време на изпитването.
— Страхотия — ухилено отвърна Мрал. — Точно както го искахме.
— Не изпитвай удоволствие от страданието — отвърна Таравангян. — Дори когато то е дело на нашите ръце.
Той си взе от кашата.
— Особено когато е дело на нашите ръце.
— Както наредите. Няма повече да го правя.
— Наистина ли ти е толкова лесно? — попита Таравангян. — Да потискаш чувствата си по свое собствено желание?
— Разбира се — отвърна Мрал.
Нещо тук подбуждаше любопитството на Таравангян, нещо занимателно. Ако се намираше в някое от по-проницателните си състояния, можеше да се възползва от него. Днес обаче той усещаше как мисълта му се процежда като вода от шепа. Някога се тормозеше за пропуснатите възможности, ала най-накрая се примири. Дните на изключителност — беше го установил — носеха свои неприятности.
— Нека видя Диаграмата — изрече той. Каквото и да е, само да го отвлече от помията, с която настояваха да го хранят.
Мрал направи крачка настрана и позволи на Адротагия — началник на учените на краля — да се доближи с дебел, подвързан с кожа том в ръка. Тя го постави на масата пред Таравангян и се поклони.
Той постави пръсти на кожената корица и изживя миг на… благоговение? Това добре ли беше? Той почиташе ли нещо въобще? Все пак Бог бе мъртъв и следователно воринската вяра беше измама.
Тази книга обаче бе свещена. Той я отвори на една от отбелязаните с тръстика страници. Вътре имаше драсканици.
Безумни, надути, величествени драсканици, грижливо преписани от стените на някогашната му спалня. Рисунки една върху друга; очевидно безсмислени числови поредици; редове връз редове от писмо, надраскани със схваната ръка.
Безумие. И гений.
Тук и там Таравангян намираше признаци, че писаното е от него. Начинът, по който изместваше реда и по който пишеше на края на стената — точно както пишеше в полето на страницата, когато не му достига място. Той не помнеше нищо от това. То бе производна на двадесет часа ясно безумие, неговото най-блестящо състояние досега.
— Адро, не ти ли се струва странно — обърна се Таравангян към жената-учен, — че геният и малоумието са толкова сходни?
— Сходни? — обърна се към него Адротагия. — Въобще не ги смятам за сходни, Варго.
Той и Адротагия бяха израсли заедно и тя все още си служеше с момчешкия прякор на Таравангян. Това му харесваше. Напомняше му за дните преди всичко това.
— В най-тъпите и в най-блестящите си дни — продължи кралят — аз не мога да общувам с околните по смислен начин. Сякаш… сякаш съм станал зъбчато колело, което не може да се сцепи с другите, които се въртят край него. Твърде голямо или твърде малко — няма значение. Часовниковият механизъм не ще проработи.
— Не съм разсъждавала по този въпрос — отбеляза Адротагия.
В най-глупавите му състояния не пускаха Таравангян от стаята. Такива дни той прекарваше в точене на лиги в някой ъгъл. Когато бе просто тъп, пускаха го да излезе под надзор. Тези нощи той прекарваше в плач за стореното от него, тъй като знаеше, че жестокостите, които извършва, са важни, но не разбираше защо са важни.
В тъпото си състояние не можеше да променя нищо, свързано с управлението. Занимателно, но бе решил да не му се позволява да променя нещо в управлението и в блестящо състояние. Взе това решение след един ден на гениалност, когато мислеше да реши всички мъчнотии пред Карбрант с поредица много разумни укази — като този, който изискваше хората да положат изработен от него изпит за умствени възможности, преди да им се позволи да имат потомство.