Зовът на барабана [bg]

Обърна се да вземе фенера и с изненада видя, че вратата е открехната. Нямаше време да усети гняв при мисълта, че лорд Джон е подслушвал, защото вратата се отвори изцяло.

— Е, много милосърдна реч, мадам — каза подигравателно сержант Мърчисън. Усмихна ѝ се широко и приготви приклада на мускета си за удар в корема ѝ. — Но аз не съм приключил с теб.

Тя отстъпи бързо назад и замахна с фенера да се защити. Той се отдръпна с вик и нещо стисна здраво китката ѝ, преди да е замахнала отново.

— Господи, беше на косъм! Много си бърза, но не толкова, колкото сержанта. — Бонет взе фенера от нея и пусна китката ѝ.

— Значи все пак не си окован — каза тя глупаво и се втренчи в него. После схвана ситуацията, завъртя се и се хвърли към вратата. Мърчисън замахна с мускета пред нея, блокира ѝ пътя, но не и преди да е видяла тъмния коридор — и смътната фигура, просната по лице на пода.

— Убил си го — прошепна тя. Устните ѝ бяха сковани от шока и ужас, по-дълбок от гаденето, я смрази до кости. — Господи, убил си го.

— Кого? — Бонет вдигна фенера и се вгледа в жълтата, опръскана с кръв коса. — Кой е този, по дяволите?

— Никой — сопна се Мърчисън. — Побързай! Няма време за губене. Погрижих се за Ходжпайл и фитилите са запалени.

— Чакай! — Бонет погледна смръщен към Бриана.

— Казах, че няма време. — Сержантът извади пушката си и вдигна петлето. — Не се тревожи, никой няма да ги открие.

Бриана усети миризмата на барут в кремъчния механизъм. Сержантът обърна пушката към нея, но вътре беше твърде тясно и той не можеше да вдигне цевта.

Сержантът изсумтя от раздразнение, обърна пушката и я вдигна, за да удари Бриана с приклада. Ръката ѝ стисна приклада, преди да е осъзнала, че е посегнала към него. Всичко като че ли се случваше много бавно, Мърчисън и Бонет бяха застинали. Тя самата се чувстваше откъсната, сякаш стоеше отстрани и гледаше.

Тя изтръгна мускета от ръцете на Мърчисън като сламка, завъртя го високо и замахна. Ударът отекна по ръцете и до корема, цялото ѝ тяло се разтресе, сякаш някой беше пуснал ослепително бяла пулсация.

Тя виждаше съвсем ясно лицето на зяпналия от изумление мъж пред нея. В очите му се появи смайване, което преля в ужас и се стопи до празния поглед на безсъзнанието така бавно, че тя видя промяната. Имаше време да види и смяната на цветовете по лицето му. Дебела устна показа жълт зъб в грозно ухилване. Малки яркочервени цветчета се разтвориха в изящна извивка по слепоочието му — като японски водни цветя, които разцъфват в синьо поле.

Тя бе напълно спокойна, просто проводник на древна сила, която мъжете наричат майчинство и бъркат нежността ѝ със слабост. Тя видя собствените си ръце, с издадени кокалчета и изопнати сухожилия, усети как силата се стрелва нагоре по краката и гърба ѝ, през китките, ръцете и раменете, замахна отново, много бавно, сякаш твърде бавно, и все пак мъжът още падаше, не беше стигнал до пода, когато прикладът на пушката го удари.