Зовът на барабана [bg]

Той наклони глава настрани, мислеше. Огледа я бавно.

— Не мисля, че ми каза името си, скъпа.

— Не ме наричай така! — Приливът на гняв я изненада и тя го потисна. Стисна юмруци зад гърба си. Ако бе дошла да дава прошка, това не беше добро начало.

Той сви рамене без враждебност, спокойно.

— Както искаш. Не, не знам коя си. Ще позная лицето ти… и някои други неща — зъбите му проблеснаха за миг сред русата брада, — но не и името ти. Сигурно си решила да ми го кажеш, нали?

— Позна ли ме?

Той пое дъх и го издиша през свитите си устни, като я оглеждаше внимателно. Изглеждаше ужасно, но това не бе накърнило увереността му.

— О, познавам те. — Изглеждаше развеселен и ѝ се прииска да прекоси стаята и да го зашлеви силно. Вместо това си пое дълбоко дъх. Това беше грешка — усети миризмата му.

Внезапно ѝ се догади много силно. Досега не се беше случвало, но вонята му преобърна всичко в нея. Едва имаше време да се обърне, преди пороят от жлъчка и несмляна храна да се излее с плисък по влажния тухлен под.

Облегна чело на стената, по нея бягаха горещи и студени вълни. Накрая избърса уста и се обърна.

Той още седеше там, гледаше я. Беше оставила фенера на пода. Той хвърляше потрепващо жълто сияние нагоре и извайваше лицето му от сенките. Приличаше на звяр, окован в бърлогата си; в светлозелените очи проблясваше предпазливост.

— Казвам се Бриана Фрейзър.

Той кимна и повтори:

— Бриана Фрейзър. Хубаво име. — Усмихна се за миг. — И?

— Дъщеря съм на Джеймс и Клеър Фрейзър. Те са ти спасили живота и ти си ги ограбил.

— Да.

Каза го съвсем делово и тя се втренчи в него. Той отвърна на погледа ѝ.

Усети силен порив да се засмее, така неочакван като гаденето. Какво бе очаквала? Разкаяние? Извинения? От човек, който взимаше всичко, което искаше?

— Ако се надяваш да си върнеш скъпоценните камъни, опасявам се, че си закъсняла — рече той любезно. — Продадох първия, за да купя кораб, а другите два ми ги откраднаха. Вероятно ще сметнеш това за справедливост; аз лично не го намирам за голяма утеха.

Тя преглътна и усети вкуса на жлъчка.

— Откраднали. Кога?

Не се тревожа за онзи, от когото ще ги взема — бе казал Роджър. — Най-вероятно и той ги е откраднал от някого.

Бонет се скова на пейката и сви рамене.

— Преди четири месеца. Защо?

— Просто питам. — Значи Роджър бе успял; беше ги взел — скъпоценните камъни, които можеха да им помогнат за прехода. Малка утеха.

— Спомням си, че имаше и някакво бижу… а, пръстен ли беше? Но ти го взе. — Той се усмихна и този път показа зъбите си.

— Платих си за него. — Ръката ѝ политна неволно към корема, който се бе изопнал като баскетболна топка под наметалото ѝ.

Той не откъсваше очи от лицето ѝ, леко любопитен.

— Имаме ли още някаква работа с теб, скъпа?

Тя пое дълбоко дъх… този път през устата.

— Казаха ми, че ще те обесят.

— И на мен казаха същото. — Той се размърда отново на дървената пейка. Извърна глава настрани, за да разкърши врата си, и я погледна косо. — Не си дошла от съжаление, едва ли.