Сияйни слова

Паи ахна.

— Такова прахосничество! Водите ме тук, за да ме убедите да не предизвиквам буря? Постигате точно обратното!

— Имаше една жена-ардент, която вземаше всичко това и го раздаваше на бедните — обясни Лан. — Почина преди няколко години. Оттогава останалите положиха известно усилие да се занимават с това. Не много, но все пак. Най-накрая храната бива извозена — обикновено я стоварват на площада, за да бъде взета от просяците. Тогава повечето е изгнила.

В името на Бурите. Почти можеше да усети горещината на гнева ѝ.

— Така — продължи Лан. — Ако сред нас имаше ардент, който желае само да върши добро, помисли си колко много би могъл да извърши. Та тя изхранваше стотици хора само от пропиляното.

Паи погледна купчините гниещи плодове и отворените чували със зърно, което се разваля на дъжда.

— Така — подзе отново Лан. — Нека си представим обратното. Ако някой ардент опита да отнеме това, което имаме… е, какво може да му се случи?

— Това заплаха ли е? — попита тя. — Не се боя от телесни мъки.

— В името на Бурите. Въобразяваш си, че ние… Момиче, аз имам човек, който ми нахлузва пантофите сутрин. Не бъди глупава. Няма да ти направим нищо лошо. Твърде много работа е.

Той потръпна.

— Ще бъдеш отпратена, бързо и тихо.

— И от това не се боя.

— Съмнявам се да се боиш от каквото и да е — заключи Лан — освен може би от това малко да се позабавляваш. Какво добро обаче ще споходи всички, ако бъдеш отпратена? Животът ни няма да се промени, кралицата ще си остане същата, а храната тук ще продължи да се разваля. Но ако останеш, ще можеш да правиш добро. Кой знае, може би примерът ти ще помогне на всички ни да се поправим, а?

Той я потупа по рамото.

— Помисли си за това известно време. Аз искам да си доям хляба.

Лан се отдалечи и на няколко пъти поглеждаше през рамо. Паи приседна до куповете гниеща храна и ги загледа. Тежката миризма явно не я притесняваше.

Лан я наблюдаваше отвътре, докато не му омръзна. Когато се върна от следобедните си разтривки, тя още беше там. Той обядва в кухнята, което не бе твърде изискано. Момичето беше изцяло погълнато от купчините боклук.

Най-накрая, при падането на вечерта, той отиде при нея.

— Вие не се ли питате поне? — попита тя, загледана в купищата отпадъци и в потропващия току до тях дъжд. — Не се ли спирате, за да се замислите за цената на лакомията си?

— Цена? — произнесе той. — Казах ти, че никой не гладува заради нас…

— Нямам предвид цената в пари — прошепна тя. — Имам предвид духовната цена. За вас и за хората около вас. Всичко е лошо.

— О, не е толкова зле — отвърна той и седна.

— Лошо е. Лан, това е нещо повече от кралицата и прахосническите ѝ гуляи. И по-рано не е било кой знае колко по-добре, с ловните походи на крал Гавилар и с войните на княжество срещу княжество. Хората слушат за славата във войната на Пустите равнини, за богатствата там, но нищо от това не се появява тук. Дали някой от знатните алети изобщо обръща внимание на Всемогъщия? Да, те проклинат в Неговото име. Да, говорят за Вестителите и изгарят глифи. Какво вършат обаче? Променят ли живота си? Слушат ли Доводите? Преобразяват ли се, превръщат ли душите си в нещо по-голямо и по-добро?