Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Най-величествените образувания бяха вятърните остриета — огромни, извити скални хребети, пресичащи града. Красиво оцветени от пъстрите наслоявания по страните си, те се гънеха, къдреха се, надигаха се и се спускаха непредсказуемо, като изскачащи от океана риби. Предполагаше се това да има нещо общо с начина, по който вятърът духа през местността. Той наистина възнамеряваше да се заеме с изучаването на причините. Някой ден.
Обутите в пантофки крака тихо стъпваха по лъскавия мрамор и допълваха шума на дъжда, докато Лан придружаваше момичето — как ѝ беше името?
— Погледни този град — рече той. — Всички в него трябва да работят, дори светлооките. Хлябът трябва да бъде печен, земите трябва да бъдат наглеждани, уличната настилка трябва да бъде… какво, кърпена? Не, отнася се за обувките. Как наричаме хора, които кърпят, но всъщност не са обущари?
— Не знам — тихо отвърна младата жена.
— Е, за нас това е без значение. Разбираш ли, ние имаме само една работа и тя е лесна. Да служим на кралицата.
— Това не е лесна работа.
— Ама е! — възрази Лан. — Лесна е, докато всички ние служим по един и същи начин. По много… хм… внимателен начин.
— Ние сме блюдолизци — произнесе младата жена и се загледа към града. — Ардентите на кралицата ѝ казват само това, което тя иска да чуе.
— А, ето че стигнахме до въпроса.
Лан я потупа по ръката. Хайде пак, как ѝ беше името? Бяха му го казали…
Паи. Не твърде алетско име; вероятно го е избрала при постъпването в ардентията. Случваше се. Нов живот и ново име, често несложно.
— Виж сега, Паи — започна той и се обърна да види дали тя се отзовава. Да, явно бе уцелил името. Паметта му сигурно се подобряваше. — Твоето началство искаше аз да говоря с теб за това. Боят се, че ако не си подготвена подобаващо, може да причиниш истинска буря тук, в Колинар. Никой не иска това.
Той и Паи се разминаха с други арденти по слънчевата пътека. Лан им кимаше. Кралицата имаше много арденти. Много арденти.
— Ето каква е работата — продължи Лан. — Кралицата… понякога се притеснява, че може би Всемогъщият е недоволен от нея.
— И правилно — съгласи се Паи. — Тя…
— Мълчи сега — прекъсна я Лан и потръпна. — Просто… мълчи. Слушай. Кралицата смята, че ако се отнася добре с ардентите си, това ще ѝ издейства благосклонността на Оня, Който създава Бурите, така да се каже. Хубава храна. Хубави дрехи. Невероятни жилища. Много свободно време, за да вършим каквото си поискаме. Получаваме тези неща, докато тя си мисли, че е на прав път.
— Наш дълг е да ѝ покажем истината.
— Ние го правим! — заяви Лан. — Та тя е избрана от Всемогъщия, нали така? Съпруга на крал Елокар и наместница, докато той е далеч и води свещена война за отплата срещу кралеубийците в Пустите равнини. Животът ѝ е много тежък.
— Тя пирува всяка нощ — прошепна Паи. — Отдава се на разврат и излишества. Пилее пари, докато Алеткар линее. Хората във външните градове се ограничават и изпращат храни тук с представата, че войниците, които се нуждаят от тях, ще ги получат. А храната гние, понеже кралицата не бива да бъде обезпокоявана.
— На Пустите равнини имат предостатъчно храна — отбеляза Лан. — Там скъпоценните ядра направо им излизат из ушите. А и тук никой не гладува. Преувеличаваш. Животът е добър.
— Звучиш, все едно си кралицата или някой от прислугата ѝ. Тя даже прекрати Просешкия пир. Това е укорително.
Лан простена вътрешно. Тази… тя щеше да се окаже корава. Как да я убеди? Не искаше това дете да стори нещо, което да я нарани. Е, или пък да нарани него. Най-вече него.
Влязоха в голямата източна зала на двореца. Резбованите стълбове в нея биваха смятани за едно от най-големите произведения на изкуството на всички времена, а съществуването им можеше да бъде проследено чак до Дните на Сянката. Позлатата на пода бе хитроумно измислена — бляскаво злато, поставено под ивици Превърнат кристал. Металът стоеше като поточета посред мозайките на пода. Таванът бе живописан от самия Улелен, големия ардент-художник; изобразена бе задухала от изток буря.
Съдейки по отношението на Паи, всичко това бе все едно крем в канавката. Тя явно виждаше само как ардентите сноват насам-натам и съзерцават красотата. И ядат. И съчиняват нови поеми за Нейно Величество — въпреки че Лан, честно казано, избягваше такива неща. Приличаха на работа.
Може би отношението на Паи идваше от остатъчна ревност. Някои арденти завиждаха на личните избраници на кралицата. Той опита да ѝ представи част от нещата, които вече бяха и нейни — топли бани, езда с коне от конюшните на кралицата, музика и изкуство…