Зовът на барабана [bg]

Тя се взираше в пространството, смръщила вежди в концентрация. Той бе виждал бременни кобили да гледат така; напълно концентрирани в онова, което ставаше в тях. Не биваше да отпраща робинята. Сви крака, готов да стане да потърси помощ, но движението я изтръгна от транса ѝ.

— Благодаря — каза тя. Още беше смръщена, но очите ѝ бяха изгубили отнесеното си изражение; сега го гледаха с притеснителна синя откровеност — твърде позната и поради това още по-притеснителна.

— Кога ще го обесят? — Наведе се леко напред и притисна ръка към корема си отстрани. Още една вълна мина по него, явно в отговор на натиска.

Той се облегна назад, като поглеждаше притеснено корема ѝ.

— Другия петък.

— Сега в Уилмингтън ли е?

Леко успокоен от нейното хладнокръвие, той посегна към изоставената си чаша. Отпи и поклати глава, докато усещаше как топлината се разлива по гърдите му.

— Не. Още е тук; няма нужда от процес, защото вече е бил осъден.

— Значи ще го отведат в Уилмингтън за екзекуцията? Кога?

— Нямам представа. — Отнесеният поглед се завърна и, обзет от ужасно предчувствие, този път той осъзна, че тя не се взира в себе си, а пресмята.

— Искам да го видя.

Той много внимателно изпи остатъка от брендито си.

— Не — каза категорично и остави чашата. — Дори състоянието ви да позволяваше да пътувате до Уилмингтън — което разбира се, не е така — добави и погледна косо към огромния ѝ корем, — присъствието ви на екзекуция ще окаже ужасен ефект върху детето. И макар да съм изпълнен с разбиране към чувствата ви, скъпа моя…

— Не, не сте. Не знаете какви са чувствата ми. — Тя говореше спокойно, но с огромна убеденост. Той се вгледа в нея за миг, после стана и отиде да вземе гарафата.

Тя гледаше как кехлибарената течност се излива в чашата, изчака го да я вземе, преди да продължи:

— Не искам да го гледам как умира.

— Слава богу! — прошепна той и отпи от брендито.

— Искам да говоря с него.

Глътката влезе в кривото му гърло и той се задави, като пръсна бренди по жабото си.

— Може би трябва да седнете — присви очи към него тя. — Не изглеждате добре.

— Чудно защо ли. — Все пак седна и посегна да извади кърпа, за да си избърше лицето.

— Знам какво ще кажете — рече тя твърдо, — затова не си правете труда. Можете ли да уредите да го видя, преди да го отведат в Уилмингтън? И преди да ми откажете, се запитайте какво ще кажа аз в този случай.

Тъй като бе отворил уста да откаже, лорд Джон я затвори и се вгледа в нея за миг.

— Нали не се опитвате да ме заплашвате отново? — попита разговорливо. — Защо ако…

— Разбира се, че не. — Тя имаше приличието да се изчерви.

— Е, тогава признавам, че не разбирам съвсем какво…

— Ще кажа на леля си, че Стивън Бонет е баща на бебето ми. И ще кажа и на Фаркард Кембъл. И на Джералд Форбс. И на съдия Алдърдайс. И после ще сляза в казармите на гарнизона — сигурно той е там — и ще кажа и на сержант Мърчисън. Ако не ме пусне, ще отида при господин Кембъл, за да го принудя да ме вкара вътре. Имам право да го видя.