Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Час по-късно Шалан се гушеше в гнездо от топли одеяла, влажните коси лепнеха по шията ѝ и тя ухаеше на парфюм с дъх на цветя. Носеше една от роклите на Навани, която ѝ беше възголяма. Чувстваше се като дете, което е облякло дрехите на майка си. И навярно беше точно така. Внезапната привързаност на Навани беше неочаквана, ала Шалан със сигурност щеше да я приеме.
Банята беше чудесна. Шалан искаше да се свие на дивана и да спи десет дни. Засега обаче си позволи да се наслаждава на ясното усещане за чистота, топлина и безопасност за пръв път от — както ѝ се струваше — цяла вечност.
— Не можеш да я отведеш, Далинар — възпроизведе Шарка гласа на Навани. Той стоеше на масата до дивана. Шалан и за миг не се почувства виновна, че го е пратила да подслушва двамата, докато тя беше в банята. Все пак, те говореха за нея.
— Тази карта… — каза гласът на Далинар.
— Може да ти направи по-добра и да я вземеш.
— Не може да нарисува каквото не е видяла, Навани. Трябва да бъде там, с нас, да изобрази центъра на Равнините, когато навлезем в тази посока.
— Някой друг…
— Никой друг не е способен на това — с удивление каза Далинар. — За четири години никой от нашите съгледвачи или картографи не забеляза повторението. Ако ще търсим паршендите, тя ще ми трябва. Съжалявам.
Шалан потръпна. Не се справяше добре с това да държи в тайна способностите си в рисуването.
— Тя току-що се върна, от онова ужасно място — възрази гласът на Навани.
— Няма да допусна подобен случай. Тя ще бъде в безопасност.
— Освен ако всички не умрете — тросна се Навани. — Освен ако целият този поход не се окаже катастрофа. Тогава всичко ще ми бъде отнето. Отново.
Шарка млъкна, после продължи със собствения си глас.
— И тогава той я прегърна и прошепна разни неща, които не успях да чуя. После застанаха много близо и произведоха някакви интересни звуци. Мога да повторя…
— Не — изчерви се Шалан. — Твърде лично е.
— Добре.
— Трябва да ида с тях. Трябва да допълня картата на Пустите равнини и да намеря начин да я съпоставя с древните карти на Дома на Бурята.
Това бе единственият начин да намери Портата на Обета. Стига да не е разрушена от онова, което е разбило равнините, разсъди Шалан. А ако я намеря, ще мога ли изобщо да я отворя? Казано бе, че само Сияен рицар може да отвори пътя.
— Шарка — тихо попита тя, стиснала голяма чаша притоплено вино. — Аз не съм Сияен рицар, нали?
— Не мисля, че си. Още не. Вярвам, че трябва да направиш още неща, обаче не мога да съм сигурен.
— И как можеш да не знаеш?
— Когато Сияйните рицари съществуваха, аз не бях аз. Сложно е за обяснение. Аз съществувам вечно. Ние не се „раждаме“ като човеците и не можем да умрем истински, както те умират. Шарките са вечни, като огъня, като вятъра. Като всички духчета. Но не бях в това състояние. Не… осъзнавах.
— Бил си безразсъдно духче? — попита Шалан. — Като онези, които се събират около мен, когато рисувам?
— По-малко. Аз бях… всичко. Във всичко. Не мога да го обясня. Езикът не е достатъчен. Ще ми трябват числа.
— Обаче сигурно има други от вас, по-стари Потайни? Които са били живи тогава?
— Не — тихо отвърна Шарка.
— Ни един?
— Всички са мъртви. За нас това значи, че са безумни, понеже една сила не може наистина да загине. Старите сега са неродени Потайни, те са като шарки в природата. Опитахме да ги възстановим. Не се получи. Ммм. Навярно ако техните рицари още съществуваха, нещо можеше да се направи…
Отче на Бурята. Шалан се уви по-плътно с одеялото.
— Цял народ? Избит?
— Не само един — мрачно рече Шарка. — Много. Разумните духчета тогава бяха малобройни и повечето от народите им бяха обвързани. Оцеляха много малко. Оцеля онзи, когото наричате Отец на Бурята. Няколко други. Останалите от нас, хиляди, измряхме, когато стана събитието. Вие го наричате Измяната.
— Не е чудно, че си сигурен, че ще те убия.
— Неизбежно е. Накрая ще нарушиш клетвите си, ще унищожиш ума ми и ще бъда мъртъв. Но си заслужава. Моят род е прекалено статичен. Винаги се меним, да, но се меним по един и същ начин. Отново и отново. Трудно е за обяснение. Вие обаче, вие трептите от живот. Когато дойдох тук, във вашия свят, трябваше да се откажа от много неща. Преходът беше… болезнен. Паметта ми бавно се възвръща, но съм доволен от възможността. Да. Ммм.
— Само Сияен рицар може да отвори Портата на Обета — каза Шалан и отпи от виното. Харесваше топлината, която виното носеше вътре в нея. — Но не знаем защо и как. Може аз да мина за Сияен и да се получи.